Далечният Запад и Близкият изток

Тия дни видни икономически експерти заявиха, че българската икономика скоро нямало да се вдигне на крака, защото европейските пазари били в криза, а нашият износ бил предимно за там. Оттук възниква съвсем естественият въпрос: а защо са ориентирани предимно натам? Защото ние винаги залитаме от една крайност в друга. Преди България изнасяше към бившия СССР 62% от стоките си, а към СИВ 75%. 23 години по-късно влязохме в икономическата криза на Евроикономическата зона със същите 60% износ, ориентиран този път към нея. Отново се оказахме в същата ситуация, в която доходите ни от износа са прекалено зависими от пазари, които се свиват и където сред продажбите ни преобладават суровинни продукти. Прекрасно е, че икономиката ни е отворена към европейските пазари. Но само това не стига.
Какви са другите възможности? Защо загърбихме например традиционните за нас до преди две десетилетия пазари на Близкия изток и Африка? А и какво друго ни остава, след като европейските пазари се свиват, Америка, Китай и Индия са далече, а и малкото останали традиционни български стоки постепенно са изместени от пазарите на бившия СССР? Има редица основания близкоизточните пазари да бъдат сред приоритетните за българската външноикономическа политика. Експерти и бизнесмени с богат опит от външнотърговския бранш твърдят, че в региона са запазили добър спомен както за българската продукция, която се е продавала там по време на социализма, така и за нашите специалисти, които са работили в тези държави. Стоките ни се приемат там като европейски. За арабите България винаги е била Европа. Поради това търговците от този регион приемат, че цените могат да бъдат по-високи от тези на конкурентите от Турция или Китай. Не е маловажно, че сухопътният транспорт от България до редица големи пазари в региона е по-евтин от този от Централна и Западна Европа.  
Разбира се, връщането ни на тези пазари би било възможно единствено при положение, че балансираме разумно външната си политика в този регион. Абсолютно непонятни от гледна точка на икономиката ни са заявленията на външния ексминистър Младенов, че България ще третира всяко нападение над израелската държава като агресия срещу самата нея. Очевидно късогледство е налагането като редовна практика на смесени заседания на правителствата на двете страни. При цялото уважение към Израел и неговия народ, но когато се прави политика, най-важни са националните интереси, включително и икономическите. Ако се погледне търговското ни салдо с Израел и това с Арабските страни, веднага става ясно кои наши стоки имат потенциал да се продават на израелския пазар и кои - на арабските.
Официалната статистика на ООН показва, че арабските страни имат население от 372 милиона със среден годишен прираст от 7,5 милиона. Като добавим още 78 милиона иранци и 211 милиона жители на страните само от Западна Африка, цифрата става внушителна. Всичките тези милиони имат нужда от всевъзможни стоки. При това те не произвеждат почти нищо, което може да се конкурира с качеството на нашите продукти. На всичко отгоре тези пазари общо взето не са интересни на големите мултинационални компании, произвеждащи стоки за широко потребление, което вдига котировките на нашите продукти. Но масираното ни навлизане в Близкия изток ще вдигне котировките и на страната ни като цяло в очите на европейските ни партньори. Те също биха потърсили своята изгода от българското присъствие там.
И какво прави нашата държава в това отношение? Най-много да организира някой безсмислен бизнес форум. Или пък да закрие посолства и търговски служби в страните от споменатите региони. Така в момента имаме само едно посолство, отговарящо за 28 страни в Западна Африка!
Глупаво е да се оправдават, че всичко това се прави заради продънения бюджет. Той ще става все по-продънен, ако държавата не изработи дългосрочна стратегия за връщането ни на традиционни наши пазари.