Дебатът за Втора атомна и бъдещето на България

След като ГЕРБ подкрепи позицията на старата десница по въпроса за референдума, БСП се утвърди като основен защитник на каузата АЕЦ "Белене", но и като носител на единствената алтернативна политическа визия за развитието на България и нейното бъдеще.
Конкретната дискусия за Белене има няколко свързани нива и прочити. На първо място, това е дебат за ролята на държавата в икономиката. Дали България трябва да остави фирмите и гражданите да се спасяват сами и сами да извеждат страната ни от кризата, или е нужна целенасочена държавна политика за стимулиране на икономическия растеж и развитие. Ако се върнем към известната приказка за братята със счупеното колело на каруцата, които по съвета на баща си викали неволята, дилемата е да продължим да викаме неволята, както правим през повечето от последните 20 години, или да запретнем ръкави и сами да си поправим каруцата.
Елемент от една такава политика е АЕЦ "Белене" - с усилията на държавата се създават шестдесет хиляди нови работни места, реализира се огромна инвестиция, запазват се стратегическите предимства на българската енергетика - може би последният неликвидиран остатък на онази икономика, която до 1989 година осигуряваше пълна заетост и препитание за страна с население девет милиона души.
На второ място, разговорът за Белене е част от дебата за структурата на българската икономика. Искаме ли ние България да продължи развитието от последните двадесет години, залагайки на туризъм, донякъде на селско стопанство и евтина работна ръка, която ходи на гурбет. Или искаме, подкрепяйки АЕЦ "Белене", да подкрепим промяна в посоката на развитие на българската икономика, която да има за цел възстановяването на българската индустрия, стимулиране на високотехнологичните стопански сектори и създаване на нови работни места тук, в България, като по този начин се стопира процесът на обезлюдяване на цели региони.
Всъщност тези два разговора са като двете страни на една монета. Отбелязват основната, дълготрайна и фундаментална разделителна линия в българската политика. Това е граничната бразда между българското ляво и дясно, стократно по-важна от схоластичния спор за плоския данък.
Това е битката, в която през годините на прехода БСП отстъпи твърде много на десницата, особено след управлението на Жан Виденов. Това обаче не е загуба само за БСП, но и за цяла България. Причини за това отстъпление могат да се изтъкват много и различни - от конюнктурата в глобалната икономика, през липсата на политическа подкрепа отвън, до наистина убийственото отсъствие на консенсус в българската политика по основните въпроси на националното развитие.
Сериозното предизвикателство обаче наистина е в мащабите на задачата да се реализира нова планирана модернизация на България. Това е висока и трудно постижима цел. Дали става въпрос конкретно за АЕЦ "Белене" или в по-глобален план за изграждане на нова модерна икономика, винаги е по-лесно да се обяснява как една работа няма да стане, а не как да се случи. Задачата на българската десница е изначално по-лесна и може да се сведе до парадигмата: "Защо да правим нещо, когато може да не правим нищо".
Проблемът не е в единичното разсъждение: "Ние можем без АЕЦ "Белене". Големият проблем е, че този начин на мислене вече 20 години доминира във всички сектори на икономиката и дори във всички сфери на живота - от АЕЦ-а, през болниците и науката, до армията и успехите в спорта. Лошото е, че с отказа от всяко производство, от всеки обект, от всяка социална институция България се отказва от живи свои граждани, които се спасяват, всеки сам и доколкото може, в по-голям град или директно зад граница. Сега тенденцията е, че през 2050 година ще сме 5 милиона, но няма гаранция, че през същата 2050-а тенденцията няма да е, че през 2080 ще сме три милиона, а през 2100...
Просто в някакъв момент като общество трябва да сложим край на "свободното падане", край на това безкрайно отстъпление, да кажем, че не искаме повече да вървим в тази посока, или по-скоро, че не искаме тази липса на посока. Трябва обаче да го кажем заедно, като политическа общност, като народ. Референдумът на 27 януари е именно такава възможност за всички българи.