Две капачки история. Всичко е в натискането

"Натискаш, на-тискаш, на-тис-каш... Всичко е в на-тис-ка-не-то!" - натъртваше почти на всяка сричка в незабравимия филм "Вилна зона" героят на Евстати Стратев, незнайно как прилъгал една от гостенките на новобранската вечер да се усамоти с него в мазето. А тя странно ахна, сякаш ставаше дума не за това, че цяло Габрово вече затваря бурканите с две стари капачки, а за нещо, колкото банално като мъжки подход, толкова и романтично за жена, жадуваща да бъде изтръгната от прозата на делника. Навярно дори тя въобще не вникна в прекия смисъл на казаното, сетивата й бяха отворени единствено за подтекста.
И наистина - всичко като че ли е в прилъгването и натискането. Или в комбинирането на двата прийома. Прилъгана с неясно колко отдалечено в бъдещето приемане в ЕС, за да бъде прилапана час по-скоро в НАТО, Македония бе притискана да смени името си. Изправена бе пред необходимостта да затвори с две стари капачки буркана на историческите си домогвания. Претенцията, свързана с античността, гърците, колкото настоятелно, толкова и безцеремонно, отхвърлиха чрез новоподписания договор между Скопие и Атина. Натискът даде резултат и оттатък Осогово започнаха постепенно да се отдръпват от древността. Гърция е доволна, защото защити историята си. Западните ни съседи едва ли се кахърят истински за това, защото надали и те си вярват, че са потомци на онези македонци отпреди Христа. За тях е важна втората капачка - времето от цар Самуил насам. Ако бяха притиснати да запушат амбициите си и с нея, идентичността им отиваше на вятъра. Ако приемеха, че не само този наш владетел, но и Гоце, Даме и Яне, Смирненски, Вапцаров и Димитър Талев са българи, щяха всъщност да признаят, че до края на Втората световна война са били с българско самосъзнание. Че не общата им с нас, а собствената им история започва в средата на миналия век, че международният тласък да се признае отделен македонски народ и македонски език идва с резолюция на Коминтерна от 1934 г. Че нацията и републиката им е създадена от Тито след войната.
Тази втора капачка обаче не бе поставена да легне върху гърлото на буркана. Вместо да хване дръжката и да натиска, нашето правителство заяви, че спорът за името не ни засяга. Безразлично му е, сякаш части от Северна Македония не са в границите на днешна България. И сякаш признаването на това име не означава и да се отречем от част - най-романтичната, по думите на един от президентите ни - от собствената си история, което ще рече и от собствената си идентичност. Защо управниците толкова лековерно и безотговорно отстъпват позиции?
Някога това ставаше под натиск. Георги Димитров бе героят от Лайпциг, но страната му бе съюзник на нацистка Германия. А бидейки начело на  антифашистката съпротива, Тито си извоюва огромен авторитет и до разрива между Москва и Белград през 1948 г. Кремъл се съобразяваше с него. Тогава бяха наложени репресиите в Пиринския край, при преброяванията хората бяха насилвани да се пишат македонци. В наши дни това бе оценено като извършено от левицата национално предателство. Преди това самата комунистическа партия на пленумите си на 12 юли 1948 г. и 12-13 март 1963 г. остро критикува водената македонистка политика и пое курс към защита на българските национални интереси.
Днес обаче натиск върху България по този въпрос няма, или поне така изглежда. По-скоро се приема за нормално ние да предявим и отстоим претенциите си, тъй като и от ратификацията в нашия парламент зависи влизането на Македония и в НАТО, и в ЕС. Само че страната ни, и то все в мандатите на десницата, действа така, сякаш не Скопие, а София е принудена да прави отстъпки. Още помня как на 15 януари 1992 г. Филип Димитров връхлетя в пленарната зала и съобщи, че кабинетът му е признал Македония. И то без никакви условия, като че ли никога нищо не е чул за десетилетните ни спорове. Със съвместната декларация от 22 февруари 1999 г. между правителствата на Македония и България пък Костов практически призна македонския език. Без никой да го е натискал. Сегашното дясно управление също отстъпи или, най-меко казано, прояви незаинтересованост по важни теми. И пак без натиск.
Има и нещо поне на пръв поглед утешително - двустранна комисия от учени ще изяснява спорните моменти в общата ни история. Но ако политиката се базираше върху истината, въпросът отдавна щеше да е приключен. Защото фактите са ясни. Само че, поне в случаи като този, не политиката е функция на истината, а истината е производна на политиката. Ето защо разногласията едва ли ще свършат, освен ако България не направи нови отстъпки. И пак без натиск, а заради онова почти еротично ахване, което, както и във филма, далеч не всеки зрител забелязва. Отсега можем да си представим какво ще бъде при уточняването на споровете с Турция, когато ще влиза в ЕС. И когато натиск ще има.

Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info