Две утопични идеи за единството на българската нация

Проф. Венцеслав Кулов

Дискусиите, които съпътстват настоящите президентски избори, по един естествен начин изтикват на преден план една  „брадясала” тема: проблемът за единството на нацията.
Едва ли има кандидат за президент, който не е декларирал, че ако бъде избран, ще ратува за тази общонационална кауза. Политическите анализатори също по един или друг начин подхващат темата. Презумцията е, че националното единство е някакво върховно благо, своего рода върховен идеал.
Няма съмнение, че е по-добре една нация да бъде обединена, отколкото разединена. Какво обаче следва от тази баналност? И тук, както в много други случаи, дяволът е в подробностите. За какво единство по-точно става дума? В името на каква идея? И с какви средства това единство би могло да се постигне? Кога е реалистична тази кауза и кога е обречена на неуспех? Може ли единството да бъде „внесено” в общественото съзнание със средствата на политическата пропаганда? Или необходимостта от национално единство трябва спонтанно да „избликне” в народната душа, да се осъзнае по някакъв начин от повечето хора и чак после да се оформи идеологически?

Това не са маловажни подробности, 

защото хората от по-възрастното поколение добре помнят, че под лозунга за единството на нацията беше осъществена най-тъпата и срамна инициатива на  българските властници в най-новата ни история – т. нар. възродителен процес. И винаги, когато говорим за единството на нацията, ние трябва да имаме едно наум.
Без преувеличение би могло да се каже, че проблемът за единството на нацията е много сложен. Един националист като Георг Хегел сигурно би казал, че този проблем е много важен, защото без нацията няма държава, а държавата е синтез на правото и морала. За Карл Попър обаче това би бил един псевдопроблем, доколкото национализмът сам по себе си не е полезен, а вреден.
В следващото изложение аз няма да разглеждам въпроса за единството на нацията в неговата цялост, а ще фокусирам вниманието си върху два негови аспекта. Те ми бяха подсказани от два опита за конкретизация на тази обща идея – на философа проф. Добрин Тодоров и на политолога д-р Георги Проданов.
Първият опит засяга предложението да се формулира някаква общонационална цел, която да бъде припозната от цялото общество като генерална стратегия за бъдещото му развитие.
Вторият опит предлага решение на един твърде актуален понастоящем проблем – за отношението на президента към геопоритическото разделение на нацията по оста  „евроатлантизъм – русофилия”.
Между тези два опита има смислова връзка – те засягат два различни аспекта на общия проблем за единството на нацията.
Моята цел е да покажа, че и двата опита, за които тук става дума, са утопични. Подобни утопии витаят в главите на българските интелектуалци, но те не водят до нищо.
Изложените по-долу аргументи са прости – те са почерпени от ежедневието.

Идеята за формулирането и реализацията за една дългосрочна национална цел

Според Д. Тодоров това, от което се нуждае българското общество към настоящия момент, е „ясно формулирана дългосрочна цел пред нацията, която да придаде споделен смисъл на съвместния живот на гражданите” и да играе роля на „стратегия за развитие на нашата родина с дълготрайна перспектива”. Авторът счита, че проблемът не е толкова във формулирането, колкото в реализацията на въпросната цел, защото тази реализация  „предполага както одобрение от мнозинството граждани, така и траен ангажимент на политическите сили с него” [1].
Според мен това предложение е неосъществимо – подобен проект, каквито и достойнства да притежава, няма никакъв шанс да боде реализиран. Той „ще увисне във въздуха”.
Първият аргумент за скептично отношение към идеята на Д. Тодоров е плод на здравия разум. Защото целта на неговия проект е прекалено „възвишена”, за да се възприеме с нужната сериозност. Идеята, че от реализацията на този стратегически план би спечелил целия български народ, сама по себе си не е особено въодушевяваща за съвременните български политици. Основният въпрос, който те си задават, е „А аз какво печеля?”
Вторият аргумент на скептика засяга възможността за управление на социалните системи, от функционирането на които зависи реализацията на въпросната генерална стратегия. Излагането на този аргумент предполага следващото отстъпление по въпроса за морала и моралната криза в България.

За функцията на морала и моралната криза в България

Карл Маркс е дълбок мислител, но неговата концепция за функционирането на обществото има една слабост: подценена е ролята на морала.
Очевидно под влиянието на К. Маркс интелектуалците, който по стечение на обстоятелствата приеха ролята на политици и в това си качество положиха темелите на съвременна България, станаха жертва на една голяма заблуда: че за разлика от социализма, функционирането на капиталистическото общество не се нуждае от морал: пазарът така регулира обществения живот, че моралният регулатор става излишен лукс. Мястото на морала е в междуличностните отношения, обаче и тук липсата на морал може да се компенсира с добра правна регулация[2].
Истината обаче е съвсем друга.
По един или друг начин моралът би следвало да присъства във всяка сравнително сложна човешка дейност най-малкото защото всяка задача може да се изпълни по два начина – съвестно и „калпаво”. И така, както моралът е задължителен за лекаря, учителя и юриста, по един невидим начин той би следвало да регулира и производствената дейност, и търговията, и дейността на чиновника, та дори и тази на учения.
Това положение е от първостепенна важност, защото в момента България изживява една дълбока морална криза. Причините за тази криза могат да се търсят в две посоки:

а) всеобща криза на капитализма, пророкувана от В. Ленин в началото на миналия век;

b) специфичните културни условия (националният характер на българина), които попречиха на успешното „присаждане”  на капитализма на българска почва след Революцията от 1989 г[3].

Каквито и да са тези причини, аргументите за кризата в нравственото съзнание на българина „бодат в очите”, с тях от сутрин до вечер ни „бомбардират” всички средства за масово осведомяване.
Абстрахирайки се от конкретните безобразия, които очевидно са плод на липсата на морал (войната по пътищата, детската престъпност и пр.), аз ще фокусирам вниманието си върху един характерен индикатор за деморализацията на българското общество – комерсиализацията на обществения живот и негативните последици, които тя поражда.
Афористично казано, сегашното българско общество съществува под мотото „всичко за продан”[4] – всичко се продава и купува. Основна ценност на това общество са парите, а основен движещ мотив за поведението на хората – алчността.  И всеки търгува с това, с което може – с това, с което е редно и с това, с което не е редно да се търгува. Във втория случай става въпрос за злоупотреба с власт за лична изгода. Така лекарят, учителят,   университетският професор, чиновникът, полицаят, политикът и пр. по някакъв начин „осребряват” правомощията, които са им дадени по силата на служебното им положение. Оказва се, че най-дефицитното нещо в сегашна България е чистата съвест. [5]
Наред с егоизъм и алчност сегашното обществено устройство култивира у хората и безразлиичие към всичко онова, което не ги засяга пряко – което няма отношение към материалния им интерес. Този „непукизъм” издига непреодолима преграда пред идеята за труд в името на някакъв идеал, свързан с всеобщото благо.  

Управляемо ли е сегашното българско общество?

Едно важно негативно следствие на моралната криза засяга соцалното управление.
Сегашното българско общество трудно се поддава на централизирано управление – практически то е неуправляемо.[6] Това означава, че в нашето общество става все по-трудно да се набележи определена цел и тя да се реализира. Обяснението е, че комерсиализацията на различните обществени дейности задава правилата, по които функционират обществените институции, а тези правила са такива, че водят до фатално разминаване на институциите с предварителната цел, с която са създадени. Въпросното разминаване може по принцип да бъде установено и коригирано, обаче моралът на хората, работещи в институциите, препятства това. Ето една илюстрация на казаното дотук.
Да допуснем, че печалбата се превърне в основна цел на дейността на едно висше учебно заведение. Тогава неговата образователна дейност ще се модифицира така, че в най-голяма степен до улеснява реализацията на тази „печелбарска” цел. Всеки би могъл да се досети какви биха могли да бъдат пагубните последици от тази целева „преориентация”. Ако моралът на личния състав на висшето учебно заведение не е на нужната висота, тази „печатница за дипломи” ще просперира за срам на българската образователна система.
Mutatis mutandis този пример важи и за другите непроизводствени сфери, напр. за здравеопазването, културните институции, спорта и пр. Аналогията може да бъде продължена – липсата на морални спирачки постепенно превръща съответните министерства и държавни ведомства в организации, които работят преди всичко за себе си, неглижирайки идеалните цели, с които са създадени. И няма сила, която да прекрати тази порочна практика – проблемът е системен.
Има безброй конкретни примери затова, че нашите „комерсиализирани” институции не са в състояние да реализират сравнително прости цели, свързани с решаването на наболели обществени проблеми.[7]  
Казано накратко, в общество като нашето идеята за обединяване на нацията около една общонационална цел, „одобрена от мнозинството граждани”, с реализацията на която са „трайно ангажирани политическите сили”, изглежда чиста утопия.
Аз лично се съмнявам, че изобщо е възможно да бъде формулирана такава приемлива за всички социални групи и политически партии цел. Обаче „неупраляемият” характер на сегашното българско общество със сигурност прави подобна цел невъзможна за реализация.

Може ли президентът да загърби геополитическото противопоставяне?

Според политолога д-р Георги Проданов фокусирането на предизборните дискусии върху геополитическите разделения, на което сме свидетели, е в дисонанс със разбирането на ролята на президента като обединител на нацията.
„Голям проблем е това, че на тези избори линията на разделение между двата блока минава по про и антируска тема…т.е. не търсим фигура на президент, който да обедини, който да изяви национално отговорна позиция или тема, а търсим президент на проруските, проевропейските, антируските, антиевропейските нагласи”.[8]
Според мен идеята на Г. Проданов за президент, който стои над ежедневните препирни между русофили и евроатлантици, е напълно осъществима. Тогава обаче президентът на България рискува да се превърне в един фигурант с чисто церемонилни функции, който се прави на разсеян винаги, когато възникне някакъв проблем, свързан с геополитическата ориентация на България. И не е ясно как при това положение той би могъл да изпълнява задълженията си, свързани с външната политика на България (Чл. 98, ал. 3 и 6 от Конституцията на Република България). Как би могъл президентът да олицетворява единството на нацията, която сама по себе си е разделена по геополитически признак и de facto такова единство не съществува?
Някой би казал, че настоящото деление на нацията е една неприятна, но лечима болест. Тя е плод на невежеството на една част от българското население, която не разбира смисъла на „цивилизационния избор”, направен от България през 1997 г. и проправил пътя й към НАТО, ЕС и еврозоната – към  „клуба на богатите”. Русия несъмнено е една ретроградна сила, но никой не ни задължава да се съобразяваме с нея!

Тази гледна точка е твърде популярна сред сегашната „жълтопаветна” интелигенция и, доколкото мога да преценя – сред  политическия ни елит. Аз няма да я оспорвам.  Причината е, че тя явно или скрито е израз на  ценностен избор, а умните хора по принцип избягват спора за ценности. De gustibus non est disputandum („За вкусове не трябва да се спори”). [9] Или, както казва народът, „един харесва попа, а друг – попадията”.
В средата на ХХ век подобен спор, макар и много „по-изчистен” в идейно отношение,  се е разгорял в самата Русия между т. нар. почвеници и западници. В крайна сметка спорът е бил разрешен не със силата на аргументите, а на оръжията. (Ако приемем, че марксизмът е западно изобретение, то значи т. нар. почвеници са претърпели поражение). Искрено се надявам, че в България няма да стане така.
Опитвайки се да избягам от капана на ценностното противопоставяне, ще поставя проблема на фактическа основа.

Коя е причината една част от българите да мразят Русия? 

Това е труден въпрос. Самият аз не принадлежа към тази категория и ми е много трудно „да вляза в кожата им”. Ще очертая обаче само два типа русофоби – патологичните антикомунисти и „грантаджиите” от неправителствените организации. Обемите на тези две понятия частично съвпадат. 
Някога, по времето на социализма, русофобията възникна като резултат на една трайна асоциативна връзка между три неща – „комунизъм”, „СССР” и „Русия”. По силата на някакъв психологически механизъм, за който ние можем само да се догаждаме (и напук на всякаква логика) тази асоциативна връзка породи разбирането, че който мрази комунизма, би следвало да мрази и Русия! Няма смисъл да обсъждаме „изтънко” това разбиране – то бе възприето от мнозина, които по една или друга причина мразеха социализма (А тия причини бяха не една и две. И пишещият тези редове не беше далече от умствената нагласа на тогавашните дисиденти). 
Скоро след падането на Берлинската стена Съветският съюз престана да съществува, а в Русия беше установено капиталистическо общество, сходно с това в Свободния свят. При това положение би следвало и русофобията на антикомунистите, възникнала на маркираните по-горе психологически основания, да престане да съществува.
„Да, ама не”, както казваше някога един виден български журналист. Напук на всякаква логика и психология хората, които мразеха комунизма и комунистите, не се разделиха със своята алогична омраза към Русия. Защо? На този въпрос може да отговори не психологията, а психопатологията.
Би било погрешно обаче да се мисли, че българската русофобия е едно напълно ирационално явление. Тя има и обективна основа, защото, както е казал Бай Ганьо, „келепир има в тая работа”.

В България има много хора, които но една или друга причина имат интерес от колаборацията си с „колективния Запад”. Те по един естествен начин, без винаги да си дават сметка за това, стават негов съучастник в борбата му с Русия за влияние върху българската политика. На първо място тук са т. нар. непревителствени организации – НПО, които съставляват т. нар. „трети сектор”. Той  „включва над 15000 регистрирани организации в близо 900 места”. Повечето от тези организации „представляват малък кръг активисти, а не широки социални групи. Огромната концентрация на НПО в София … засилва усещането, че НПО–тата защитават интересите на столичното „жълтопаветие” и техните донори…”[10]
Там е работата, че „поради слаба местна подкрепа много НПО-та зависят почти изцяло от проектни средства, осигурени от външни фондове”. Какви са тези фондове? Американски и по линията на ЕС.
Твърди се, че в настоящия момент тази мощна подкрепа на „третия сектор” застрашително  намалява.[11] Аз не съм специалист по този въпрос. Обаче за никого на е тайна, че неправителствените организации имат силно влияние не само в академичните среди, от които се рекрутират повечето видни „грантаджии”, но и във всички важни сфери на обществения живот: журналистиката, правораздаването и най-вече – в политиката.

Ако се върнем сега на основния въпрос, формулиран в заглавието на тази статия, трябва да кажем, че русофобският евроатлантизъм има здрава опора у нас. И въпреки мрачните прогнози за бъдещето на „третия сектор” русофобската идеология ще продължи да оказва силно влияние върху българската политика. Вярно е, че Западът днес далеч не е този мечтан от българите рай и неговата възхвала не е вече на мода. Съединените щати се разкъсват от остри политически противоречия. Това важи и за Западна Европа (Италия, Франция и Германия), които в добавка изживяват и тежка икономическа криза. Обикновеният българин вече е наясно по този въпрос. Той не идеализира Запада, който вече му е добре познат и, строго погледнато, изобщо не познава днешна Русия, за да я обича или мрази. (Това е така, защото някогашните многостранни връзки между Русия и България бяха ликвидирани и днес двата народа практически не общуват помежду си).  Обаче междувременно конфронтацията между НАТО и Русия се засилва, което значи, че винаги ще има хора, които по идейни или меркантилни съображения ще се поставят в услуга на антируската кауза. Те волю или неволю стават проводници на антируските настроения, подхранвайки по този начин геополитическата противопоставка, за която тук става дума. 
Ако войната в Украйна свърши (а това все някога ще стане), президентът на България ще бъде изправен пред съдбовен избор: Дали решително да се откаже от враждебната политика на НАТО към Русия в името на една дълголетна културна традиция и естествената симпатия, която мнозинството българи, имали някога досег с Русия, изпитват към руския народ? Или да се направи на „ни чул, ни видял” и да се дистанцира от тази възможност, за да не дразни заклетите евроатлантици?

Средно положение няма!  

Още Хераклит е казал, че на този свят всичко се променя. И никой не знае дали утре няма да се наложи българите да преосмислят „цивилизационния избор”, който, водени от емоциите и пожелателното мислене, направиха през 1997 г. Съдейки по сегашната ескалация на противопоставянето между НАТО и Русия, лично аз не изключвам такава възможност. Тогава България наистина може да стане Швейцария на Балканите – не от гледна точка на материалното благоденствие на народа си, а със своя политически неутралитет.  

************* 

Темата за националното единство е елемент на политическата реторика. Мисля си, че вместо да ни замерят с подобни абстракции, време е нашите политици да се заемат с решаването на реални проблеми, напр. с демографския проблем, с оздравяването на правосъдната система, с фрапиращото изоставане на България в областта на образованието, здравеопазването и спорта, с елиминирането на хазарта като фактор за морална деградация.
Времето за празни приказки отдавна мина. Защото, ако я караме така, може да се стегне до едно обединение на българския народ не под знака на съграждането, а на деструкцията – да бъде разрушена сегашната политическа уредба, пък каквото ще да става!
Този театър вече сме го играли – дано не се стига дотам!    


[1] Тодоров, Д., Има ли цел пред нацията ни?, Off News, 07.10.2026. Според автора „”изработването на стратегия за развитието на нашата родина с дълготрайна перспектива е възможно по принцип. Обаче реализацията на такъв проект предполага както одобрение от мнозинството граждани,така и траен ангажимент на политическите сили в него”.

[2] Такова е разбирането за правото като „етически максимум”. В този случай е налице „фактическо съвпадение на морала с правото, където правото съдържа и изчерпва морала” В. Драмалиева, Защо е опасно възприемането на правото като етически максимум в България, В: Етиката в българската правна система (Сборник статии), Издателски комплекс на УНСС, София, 2013.

[3] Терминът „революция” за означаване на промените, които настъпиха у нас след падането на социализма, е въведен от Димитър Луджев в неговото двутомно изследване „Революцията в България 1989 – 1990 в пантеона на времето, Издателство на БАН „Проф. Марин Дренов”, София, (т. І 2022, т. ІІ 2024).

[4] Този израз е зает от заглавието на едноименния шедьовър на полския кинорежисьор Анджей Вайда.

[5] Тази гледна точка изглежда пресилена, защото в България има и много честни хора в строгия смисъл на думата. Обаче тези хора по един или друг начин са въвлечени във всеобщия стремеж за печалба на всяка цена. Така напр. добре известно е, че българските висши учебни заведения прилагат какви ли не „хитрости”, за да си осигурят държавна субсидия.  Преподавателите, които работят в тези висши учебни заведения, без да са пряко отговорни, по един или друг начин са въвлечени в тази измама.

[6] Един привърженик на неолиберализма би казал, че това, което на пръв поглед е анархия, фактически е проява на самоуправление (а самоуправлението е нещо велико).  С такива хора не бива да се спори – вредно е за здравето.

[7] Хубав пример в това отношение е най-важният проект в сферата на детското здравеопазване – за построяването на Национална детска болница. Наследен от социализма, този проект въпреки декларациите на няколко правителства не е реализиран и не е ясно дали изобщо това някога ще стане.   

[8] Програма „Хоризонт”, на БНР, сутрешен блок „Преди всички”, 14.10.2026.

[9] Едно оценъчно твърдение винаги предполага съответната норма, например „Убейството е зло” е логически свързано с нормата „не убивай”. Според Карл Попър обаче не е възможно едно нормативно твърдение да бъде фактически доказано или опровергано. Излиза, че оценъчните твърдения не могат да бъдат доказвани или опровергавани с помощта на факти. (Попър, К., Отвореното общество и неговите врагове, т. І, Платон, глава 5, Природа и конвенция, § ІІІ..)

Още по-краен в това отношение е Алфред Айер. Той твърди, че оценъчните твърдения не могат да бъдат верни и неверни, защото не изразяват някаква мисъл (съждение, proposition|, а само някакво чувство (Alfred Ayer, Language, Truth and Logic, Chapter VІ. Critique of ethics and theology (Dover Publications, New York).

[10] Веселин Киров, Сянката на НПО над България непрозрачни финанси и зависимости подкопават демокрацията, epicenter.bg, 5/12/2026

[11] Виктор Блъсков, Абсолютен грантаджийски апокалипсис, В. „Труд”, 16.8.2026.

Източник: Клуб 24 май