Един век от рождението на първия Владигеровец

Петър Михайлов

Сто години от рождението на легендарния маестро Йоско Йосифов се навършиха на 8 февруари. Той е най-старият възпитаник на школата-феномен в родната музикална култура - тази на Панчо Владигеров. След него идват другите титани - П. Хаджиев, Д. Сагаев, Ал. Райчев, Л. Николов, К. Илиев, Мара Петрова, В. Казанджиев, Кр. Кюркчийски, Ив. Спасов, М. Коларов, М. Левиев, Ал. Йосифов, Ю. Ценова, Г. Костов, Ст. Драгостинов.
Един от създателите на Старозагорската, а после и на Варненската народна опера. Дългогодишен неин диригент и директор. Около десетилетие е сред първите радиостроители в родината ни. Особено място има в развитието на Старозагорската радиостанция. Често с възторг говореше за първия директор на националната институция - Сирак Скитник. В негова памет написва и един от струнните си квартети. Ще отбележа, че дълги години в Радио София работи сестрата на маестрото - Малинка, а днес един от кореспондентите във Виена е и любимата му внучка Боряна Йосифова-Ленски. Така че фамилия Йосифови наистина има своя дял и за изграждането историята на БНР.
Брат е на славния тенор и вокален педагог проф. Илия Йосифов. Една част от камерните песни на маестрото са писани специално за него.
Работил е рамо до рамо с певци като Бръмбаров, Ал. Краев, Елисавета Йовович, Събчо Събев от по-старите. А от по-младите - цяла плеяда - Никола Николов и Лиляна Василева, Лиляна Анастасова, Александрина Милчева, Тинка Сколуфанова, Йордан Знаменов, Йордан Чифудов, Стойко Диков, Ранко Дюлгеров, Йорданка Тенчева, Тодор Костов, Мария Бохачек, Стефан Циганчев, Благовеста Карнобатлова. Дирижирал е и колоси като Елена Николай, Тодор Мазаров, Николае Херлеа. Под неговата палка са свирили музиканти като Ото Либих, Св. Марчинков, Д. Ненов. На фестивалите "Варненско лято" дирижира и световнопризнатите Николай Гяуров, Райна Кабаиванска.
През 40-те г. на ХХ век работи с италианския диригент Едмундо де Веки. Й. Йосифов споделяше как е щудирал с чужденеца партитурите на "Трубадур" и "Травиата". И досега се носят легенди за тези две произведения, които Йосифов, певците и музикантите даряват на варненци през 50-60-те г. на миналия век.
Творчеството му е обемно и неизменно българско. Типичен представител на второто поколение наши композитори - П. Стайнов, учителя Владигеров, Д. Ненов, В. Стоянов, Б. Икономов, Пипков, Св. Обретенов, М. Големинов, Златев-Черкин, П. Хаджиев. Но Йосифов е особено свързан и с първомайсторите като Добри Христов и маестро Георги Атанасов. Той говореше с пиетет за тях. Дори през 50-те г. на ХХ век преоркестрира операта "Гергана" на маестро Г. Атанасов и прави великолепен запис за радиото със състава на Варненската опера. Оказва се, че "Дон Карлос" също е чудесен документ за и на онази отминала благодатна епоха.
Често припомняше за големите интелектуални личности на нашето отечество. Като Чудомир например, който е бил негов учител в гимназията в Казанлък, или пък за Петко Стайнов - това за него беше име-институция. Имаше наблюдения за цялостния културен живот през 30-те г. на някогашна културна България. Помнеше проф. Балабанов, Сирак Скитник, Владимир Василев, Георги Райчев, поета-преподавател Емануил Попдимитров (по неговата драма "Цар Самуил" написва и опера, която и до днес не е изпълнена!), Яна Язова.
В неговото съзнание имаше само изкуство, музика, поезия и красива природа. С часове слушаше великолепните записи с Борис Христов, с Елена Николай, с Никола Николов... С часове можеше да говори за различни оперни постановки във Варна. Любимци му бяха Верди, Моцарт, Росини, Бородин, Вагнер, Бетовен. Беше дирижирал, поставял, репетирал техни творби. Гордееше се, че има около 1300 изнесени спектакъла. Канеха го да дирижира на преклонна възраст във Варна - по повод 85-ия и сетне за 90-ия му рожден ден. Но той отказа. Смяташе, че няма да е на мястото си. Вероятно беше прав - тогава вече не пееха "неговите" певци, вече ги нямаше "неговите" музиканти. От поколението си беше останал заедно с Марин Големинов и Сагаев, разбира се, и с големия цигулар Владимир Аврамов.
Беше почитател на класическата форма. Сам той я използваше и спазваше в своите композиции. И успя да създаде именно класически произведения в нашата музикална съкровищница - Концерт за виолончело, "Тъжа", Симфония 7 "Балканът", Шест симфонични танца, Концерт за фагот и оркестър, Пролетна соната за цигулка и пиано. И като пръв Владигеровец продължава традициите на своя професор, който е автор на първите инструментални концерти в родната музикална култура, съответно за пиано през 1918 г. и за цигулка през 1921 г. Та Й. Йосифов е автор на първия български концерт за виолончело и оркестър (1950), признат от специалистите като едно от най-добрите постижения за възможностите на този инструмент. Той е и първият наш композитор, създал 9 симфонии - преди 1986 г. (проф. Михаил Пеков и Велислав Заимов създадоха над 10, но след 1986 г.).
Обичаше страстно природата. Беше запален планинар-ловец. Много от произведенията си е замислил именно по време на своите излети. Емблематични остават мащабните му платна симфоничната поема "Тъжа" (1949) и Симфония 7 "Балканът" (1983).
Автор е и на 2 опери, които, за жалост, остават непознати. "Биляна" е изпълнена през 30-40-те г. на ХХ век, за което свидетелстват композиторът Стефан Ременков (1923-1988) и музиковедката проф. Розалия Бикс. Но "Цар Самуил" вече повече от 7 десетилетия очаква своята премиера. Апропо, авторът на либретото също остава в сянка - доц. Емануил Попдимитров. За филолозите той е авторът на сонетите, посветени на нежни женски имена - "Люсиен", "Ема", ала е непознат със своите драми, с изследванията си, свързани със стихознанието. През 50-те г. на миналия век се провежда един от прегледите на оперните произведения на родни композитори. Става така, че партитурата от над 700 страници на "Цар Самуил" изчезва. За щастие е оцелял клавир на операта. Дано някой ден "Цар Самуил" бъде реализирана на някоя от нашите оредяващи оперни сцени.
Носеше библейско име, доживя библейска възраст. Дядо му е бил свещеник. Разказваше, че някога фамилията е била Попйосифови. Съпругата му също имаше име на светец - Евтимия, но я наричахме просто Ева. Отдадена на своя съпруг и син, тя успяваше да създаде един уют, една топла и сърдечна атмосфера. Тя също беше влюбена в изкуството и музиката. Имаше голямо сърце, пълно с добрина и обич. Много пъти е помагала за някоя от постановките на маестрото. Вече на възраст - бяха много хубава двойка. Благородници. Неизменно един до друг. Щастливо отпразнуваха 65 години съвместен съпружески живот, преди да починат. Бяха щастливи хора, а и учеха нас, по-младите, как да бъдем и ние щастливи - като сме влюбени в истинското, в голямото изкуство, като се обичаме предано, като вярваме в християнските ценности (леля Ева беше силно вярващ човек), като се радваме на малките неща в живота, да се радваме на цъфналото цвете, на зелената пролет, на децата, малките животни... Много земни и природни хора. Музиката на Й. Йосифов е именно органична, жизнена, близка до красотата в природна. Разбира се, има и много лирика, поезия. Не липсват и драматични платна. Класическа и майсторска - така може най-кратко да се определи.
Някога, не много отдавна, достойни люде, закърмени с възрожденската идея да направят по-културна и по-европейска своята родина, денонощно отдавали сили, а и лични средства, за да допринесат за издигането на народеца ни и цивилизационния ни мироглед. Такива българи като Йоско Йосифов! Истинският Йоско, а не онзи, измисленият, свързан с мътните престъпни мигове и квази-митове на прехода. Все някой ден този прословут преход ще свърши. Тогава дано се сетим, че елит, класа, ниво за обществото ни са именно хора като маестро Йоско Йосифов. Когато ставаше на 90, журналистът Желяз Сагаев се пошегува дружески с единствения останал от поколението си, че най-доброто му произведение е всъщност неговият син - големият музикант проф. Александър Йосифов, който този сезон отпразнува своята 70-годишнина. Сега бих перифразирал - остави голяма музика, създаде грандиозни спектакли и подари на родината достоен свой наследник. За този свой продължител - Сашо също е диригент, композитор и вокален педагог - старият майстор казваше, че го е надминал в занаята. Много благородни думи, пълни с бащинска обич, нежност и възхищение. Наистина има нещо библейско у бай Йосиф! Много обичаше деня след Коледа, понеже имаше имен ден тогава и с гордост заяваваше, че това е денят на бащата. 
Когато се рушат културните институции на една нация, още по-силно изпъкват духовните стожери и строители. Защото делото им, оставено в записи, ноти, книги, ще пребъде. Някога, когато фактически България не е съществувала, духът й живеел именно чрез културата - песента, приказката, църквата, книгата. И оттам започва културното, а сетне и държавното възраждане на отечеството ни. Днес просто трябва да помним, тачим и запознаваме и културни министри, и културни деятели с примери като този -  легендарния стожер бай Йоско.
Да е светла паметта ти, Майсторе!