Европа ли?

Тези от нас, които в първите години след славната буржоазно-демократична революция вече са били в съзнателна възраст, добре си спомнят с каква надежда гледахме към западната част на Европа. Свалило от плещите си "бремето" на социалистическата идеология, населението се видя обсебено от европейската мечта и устреми взор нататък - към "свещения" Европейски съюз - родина на всички модерни, демократични и прогресивни идеи и индивиди. Европа въплътяваше представите му за благоденствие, справедливост, солидарност, сигурност и успех, които са еднакво достъпни за всички европейски народи - големи и малки, и не се делят на богати и бедни, на велики и второстепенни.
Там ни чакаха. От Брюксел заприиждаха емисари, комисари, договарящи и наблюдаващи. Даваха ни акъл как се става европеец. Наливаха ни в главите що е то пазарна икономика. Ние залягахме над уроците, прелиствахме глава след глава талмуда с условия, за да ни вземат в обетованата земя на всеобщото европейско добруване. На 1 януари 2007 г. мечтата се сбъдна. Развяхме жълтозвездното знаме, запяхме "Одата на радостта".
Приеха ни, но не съвсем. Така нареченият мониторинг на нашата успеваемост продължава до ден днешен. Шенген остава затворен. С еврото обаче - по-точно с неговата липса, ударихме късмет. Само година след заветното членство дойде проклетата глобална финансова криза, от която няма излизане. Банките затрещяха, зароиха се безработни, сви се благополучната средна класа, помръкнаха физиономиите на големите мечтатели. Взе да се заоблачава над слънчевите Италия, Испания, Португалия. Най-мрачно стана в близката нам Гърция. Тъкмо Беломорието бе започнало отново да става наше, Тасос заговори на български, а Петрич на гръцки, и ето ти гръцка трагедия.
"Тя не ни засяга", зауспокояваха ни нашите първенци - особено онези, които се пишат вещи в икономиката. Сега туристите щели да заприиждат по нашите брегове, инвеститорите - също. Най-убедителен бе Бат'Бойко: ние сме вън от еврозоната, да се оправят ония големите, които са давали щедрите кредити. Да, ама не. Големите затова са големи, защото не са свикнали да дават. И когато дават, го правят, за да вземат след това двойно повече. Гърция нагази най-дълбоко в кредитния капан на германско-френския картел. Не я пуснаха да излезе от еврозоната, защото щеше да се сгромоляса цялата система, целият проект за превръщане на европейския Югоизток в сергия за стоките на богатия Северозапад, да се оголи стратегическият фланг в непосредствена близост до Русия и Близкия изток.
Като стана ясно, че космическият дълг на Атина е невъзвръщаем, Париж и Берлин, за да не загубят печалбата от безразсъдните си кредити, решиха да впрегнат чрез измисления от тях Европейски механизъм за стабилност и баламите като нас - данъкоплатците, в чиито джобове евро още не дрънка. Казват: солидарността в ЕС е задължителна... Но само, когато трябва да се плаща. Печалбата обаче прибира картелът на големите. Тъй че сметката на Бойко излезе крива. В неделя, на сбирката в Брюксел, той няма да посмее да гъкне, макар че други извън еврозоната вече възроптаха. Българският случай не е такъв.
Със и без евро, ще плащаме. И сметката винаги ще ни е крива, защото такава е самата идеята за създаване на свещения Европейски съюз. На нея се дължи и размиването на традиционните партии - леви и десни, всички се сляха в единен политически център. Те вече не обслужват интересите на различни социални групи, а - световната олигархия в лицето на транснационални компании и банки. Без реални партии с реален електорат, който осъзнава реалните си интереси, а не се лута в панопикума от политически хермафродити, демокрацията се изражда в бутафорен механизъм за запазване на матрицата.
Всяка система обаче в един момент достига критичната си точка. Гърция се осмели да удари първия звънец и бързо я смазаха. За години напред тя ще бъде само географско понятие на европейската карта. Защото няма държава без суверенитет. Безсилието на Брюксел обаче като бюрократична машина вече е видимо. Досега не можа да реши нито един важен проблем - нито с финансовата криза, нито с малцинствата, нито с имиграцията. Напротив, Европа усилено сама ги създава. Бомбардира Либия, сега я заливат талази бежанци. Участва в смазването на Ирак и Сирия, днес е под нестихваща терористична заплаха. Доведе на власт и въоръжи корумпирано неонацистко правителство в Киев, сега се чуди с какви пари да го озаптява и как да избегне риска въоръжените украински банди да прескочат границите й.
Последният писък на безсилието нададе шефът на Европарламента хер Мартин Шулц, който в сряда поиска суверенитета на цяла Европа. Диктатът трябва да е още по-силен. Той вижда свещения съюз с общо правителство, което държи най-важните лостове за управление, между които търговията и финансите. Картелът няма да се даде лесно.
За такава ли Европа мечтахме?