Фолклорът е моето училище и вдъхновение

Илиана Илиева

Росен Рашев-Рошпака е роден на 15 февруари 1970 г. във Враца. През 1989 г. завършва Художествената гимназия "Илия Петрoв" в София. Отрано намира своя собствен път, своите истини и формули в изкуството. От началото на 90-те до днес представя творчеството си на общи и самостоятелни изложби у нас и в чужбина: на международното биенале за наивистично изкуство в Ягодина, Сърбия; на Световното триенале на инситното изкуство в Братислава, в дните на Българската култура в Лондон. Носител е на Награда за цялостно творчество на Международната  фондация "Св. св. Кирил и Методий", Голямата награда на Музея на наивистичното и маргинално изкуство гр. Ягодина, Сърбия; Голямата награда на СБХ от Националната художествена изложба "Земята на Ботев", наградата за живопис "Дни на Ботев" на Градската художествена галерия във Враца; Първа награда за автопортрет на Градската художествена галерия в Пазарджик. Около 50 картини на Рошпака са притежание на белгийския колекционер на българско изкуство Хуго Вутен. Творбите му са притежание на частни колекции в България, Сърбия, Германия Франция, Израел, САЩ, Италия, Испания, Япония и Гърция.
До днес в софийската галерия "Париж" за последно може да бъде видяна най-новата изложба на художника.

- Честита пролет! Как презимува, Росене? Видях най-новата ти изложба "Синьото куче" в  галерия "Париж". Тя е изключително пъстра, като че ли ти ни събра да изпратим  зимата?
- Изложбата ми е пъстра, защото така я бях замислил още от самото начало. Искаше ми се на мен, а и на моите галеристи Боби и Надя, да посрещнем хората с усмивки, радост и цветове, като поздрав за идващите пролет и лято.
- Твоите картини са разкази, приказки. Кои преживелици от живота те подтикват да рисуваш?
- От всичко може да стане картина, изкуство въобще. Животът е като един "брашнен чувал", който колкото и да го изтупваш, все пада по нещо от него, но най-вълнуващите картини се получават, когато нарисуваното си го преживял, минало е много пъти през душата и сърцето ти.
- Откриваш ли теми за себе си в  литературата и музиката?
- Разбира се. Както казва Бешков,  "Картина от картина се ражда така - като теле от крава". Чета много, обичам да чета книги със сърце и душа, които са писани от вътрешна потребност, а не за пари. Слушам музика постоянно - всякаква, хубава и истински почувствана. Гледам другите какво правят. Всичко това може да бъде повод за вдъхновение и картина, но най-важното е "човек да следва личната си легенда", своя път, да гори със свой пламък. В противен случай всичко губи смисъл.
- Тегли ли те да "бягаш" към селото си Долна Бешовица, за да твориш, или мястото за работа за теб няма значение?
- Обичам да ходя на село.Там имам къща, в която рисувам, но важното са не само природата и чистият въздух, а хората, с които се срещам. Човек с човек се среща както баир с баир. Няма ли ги хората, всичко губи смисъл. Та нали битката в изкуството е именно за това да кажеш нещо на човека до теб, било с картина, книга или филм...

Рошпака като телевизионна... звезда


- Мислиш ли, че художниците са привилегировани, понеже визуалното изкуство се възприема по-непосредствено?
- Не мисля, че са привилегировани. Изкуството иска време - време да спреш, време да погледаш, да помислиш, да прочетеш, да вникнеш, да се развълнуваш. А това означава да имаш сърце и душа, акъл - за да прозреш. То не е нещо практично, затова престава да бъде професия.
- Имаш ли у нас "съратници" в сферата на наивизма и кои са най-добрите художници-наивисти?
- Струва ми се, че в България  художниците се срамуват от думата "наивистичен" и "наивизъм". Всички, които имат допир до наива, се смятат за модерни художници, а големите наивисти цял свят ги знае: Анри Русо Митничаря, Нико Пиросмани, Мария Примаченко, Иван Генералич, Сава Секулич и много други, не мога да ги изброя всичките. Те са цели школи в света.
- Наивизмът със своята детска простота е близък до фолкора. Какво е твоето отношение към народното творчество?
- Отнасям се с уважение, възхита и преклонение към фолклора. Народното творчество е най-древното и същевременно вечно изкуство. Моят стил пуска дълбоки корени във фолклора и той е постоянното ми училище и вдъхновение. Прекланям се пред безименните майстори в областта на рисунката, текстила, пластиката, които са ни оставили брилянтни образци. Мисля си, че съвременното българско изкуство няма да стане световно, като се обезличи. Пътят към "световната сцена" не е през глобализацията, а през народното, регионалното. Неслучайно ме канят в Музея на наивистичното изкуство в Ягодина, Сърбия, където имат плеяда големи майстори-наивисти. Търсят ме, защото моето изкуство е различно, специфично, носи друга традиция. Неслучайно Казаков е в Лувъра, понеже е възпял българския натюрел, всички български народни ритуали. Европа няма нужда от нашенски Пикасовци, Салвадордалиевци... Тя цени оригиналното, което хем да е ново, различно за нея, хем да стане част от нея.
- Спoред тебе как можем да се опазим от комерсиалното изкуство, от клишираната култура?
- От комерсиалното изкуство можем да се опазим просто като не рисуваме, не пишем, не композираме и т.н. за пари. Трябва да надживеем материалното и да се хвърлим в духовното. Да пазим процеса чист.
- Не съм виждала нито една тъжна твоя картина. Твоите персонажи са все засмяни, лъчезарни, в краен случай - пасторално замислени. Все съм се чудила как се спасяваш от кахърното в битието? Кое те окриля?
- От кахърното битие се спасявам, като се опитвам да не мисля за него. Да не се фокусирам в проблемите, а да гледам хубавата, светлата страна на живота. А най-много ме окриля любовта - във всичките й измерения. От любовта към хората и природата до любовта към Бога.
- На теб ти е дадено да привличаш, намират те и ценители, и медии, даже Музеят за наивистично изкуство в Ягодина, Сърбия, ти е идвал на крака. Къде е разковничето на твоя успех?
- ...В любовта, честността и искреността, с които правя всичко: и изкуството, и общуването с хората. Какво казва великия Димитър Казаков: "Човек трябва да бъде като разтворена книга за хората".