Гняв

Онзи ден влязох в едно спретнато магазинче за ядки – непосредствено под кръстовището на булевард „Дондуков” и улица „Раковски”. Докато чаках реда си, с периферното зрение забелязах вдясно от мен някакъв неприятен тип – кисел, смръщен, издул капризно бузи... абе, от онези, дето целият свят им е крив за нещо. Гледка, от която ме засърбяха неудържимо дланите да му зашия два шамара. Тъкмо щях да го сторя, но в последния миг ме спря внезапно откритие. Та този антипатичен образ се оказах самият аз... отразен в цял ръст във високото, старателно излъскано огледало на магазинчето - със сивееща вече коса, с избеляла тениска, с тричетвърти посмачкани панталонки и с евтини маратонки, обути на босо.
Гневът ми моментално беше заменен от отчаяние. Човек, каквото и да прави, не може да надскочи ръста си, нито да си цапардоса току-така два звучни шамара.