Христо Смирненски

Върли турци съсипаха Кукуш.
Хитри гърци го сториха пепел.
Слушаш песен трагическа, слушаш
как войвода душмани утрепал.
Тези горестни вардарски песни
ги повиват в предсмъртни кошули
и са струни на див буревестник.
Той стъмените угари брули.
Бежанските кервани се влачат
към Балкана с реките му бързи.
Виж, сирачета хилави гвачат
клисав хебец, омесен със сълзи.
А над Витоша, сънна кокона,
дето все си настъпва полите,
плава облак подобно икона
и от нея дъждецът полита
към града, този стар чорбаджия,
който хърка, сънува и стене...
Щом с мечта си сроден, завържи я
за лъчите, напред устрелени!
Друг да лази по стълбата стръмна
сред лъжата, че все ще е първи.
От Владая на запад се съмна,
а Владая на изток е в кърви!
Спят каверни дълбоки и неми
под лицето, по-жълто от пясък.
Виж, момиче върви с хризантеми
на локалите в мътния блясък!
Виждаш как ескадронът полита
и се губи в предела далечен,
как Йохан сред мъглата се скита,
от картечния екот привлечен.
В канарите път как се проправя,
ако няма и капчица вяра?
Всичко старо върви към забрава,
ала в новия ден се повтаря.