13 Декември 2019петък23:03 ч.

Не-съгласия

И аз не искам да сме народ от чичовци

Не този показен патриотизъм, присъщото ни самооблажаване, свойственият ни бабаитлък, ни е нужен сега, когато отново, за кой ли път, търсим себе си...

/ брой: 226

автор:Любомир Котев

visibility 2658

В приложението "Пегас" на ДУМА от 31 юли т.г. под заглавие "Ние сме народ от чичовци" публикувахме интервю на Тодор Коруев с писателя Любомир Котев. В брой 192 на вестника от 21 август отделихме място на статията "Не! Не сме народ от чичовци" на проф. Иван Цветков, който опонира остро на Л. Котев срещу неговата "философия за българския народ". В днешния брой на ДУМА даваме право на отговор на известния писател и автор на книгата "Народопсихологии".

Импонира ми патосът на професор Цветков, нямам причини да се съмнявам в родолюбието му, напротив, но пламенният му патриотизъм отвежда към пламенната реч на господин Фратю, т.е. към нашенския, чичовски патриотизъм. Господин Фратю, помним, крещи възторжено, славослови свободата, но до мига, в който случайно се появява случайно заптие, за да изживее сетне чичовската си одисея. В този миг, добре ще е, ако сме запомнили и това, този нещастник, хуква безпаметно, обезумял от страх, което е понятно, за да се превърне не само в родоотстъпник, но и в отцеотстъпник, което е непонятно. Пламенният патриот господин Фратю, знаем, ще изгори бащиния си портрет, защото понадръзвал на Тотя войвода родителят му, а печалният му подвиг, разбира се, не е нищо друго, освен чичовщина.
И тази чичовщина, за жалост, не е заключена там, в онова време, защото потомците на господин Фратю са сред нас и, досущ като него, се дерат по стъгди и мегдани, славославяйки демокрацията първо, а сетне стигайки, като него, до някой печален подвиг. Това е реалността, нашата реалност, и аз съм писал, заради тази, очевидна реалност, че не "Под игото" е големият, автентичният български епос, а "Чичовци", щом гротеската на живота, логично, се отразява в литературната гротеска. А чичовците, нека не забравяме и това, дават плът и на "Под игото", тъкмо те постигат епичното му звучене, не сюжета, заимстван, както изрично признава Вазов, от популярни приключенски романи, като "Скитникът евреин" и "Парижките потайности", не и героят, скалъпен по техния тертип. Ще ни се да се идентифицираме с него, с Кралича, не с чичовците, но е съчинен той, нереален, нереалистичен, не друг, а пак Вазов признава, че го е сътворил, като съчетава черти от Левски и Стоян Заимов в него, т.е. като съчетава несъчетаемото.
Ясно е всекиму, надявам се, доколко измислен, доколко несъстоятелен е героят, който съчетава у себе си чертите на българския светец, великия Левски и пишман-революционерът, за който казват, че избягал, като господин Фратю, нагизден в сукман, като невеста, щом се появили заптиетата. Хайде, нека е мръсна клюка това, но и сетне си остава по чичовски тесногръд Стоян Заимов, предан е по-скоро на руския цар, отколкото на отечеството, а неговият герой, ако се доверим на мемоарната му книга "Миналото", е не Васил Левски, а авантюристът Димитър Общи, съсипал делото на Апостола. Въобще, нашите големи, национални герои, заради чичовската традиция, завещана ни още от безименния народен певец, са все съчинени, измислени, като прословутия Крали Марко. Него, турският васал, обезродилият се сам феодал, загинал позорно под знамето с полумесеца, докато воюва със своите, сме нарочили за национален герой! А си имаме и по-срамни герои, като предателя на отечеството генерал Радко Димитриев, зарязал поста си на посланик, за да командва чужда армия срещу своите, чийто паметник краси родното му село Градец и досега. И още по-срамни герои имаме, като майор Янков и Марко Фридман, от чийто печален подвиг някои се възторгват и досега, нехаейки за невинните жертви. Въобще, не само традицията е чичовска, реакциите ни са чичовски, мисленето ни е чичовско, щом сме неспособни да видим истинския, автентичния народен герой и него да поставим на пиедестал.
 И, като е дума за "Пиянството на един народ", нека не се затрогваме толкова, увлечени от романтичния патос на Иван Вазов, защото пак той, по-сетне, в пътеписа "В недрата на Родопите", да речем, разсъждава далеч по-трезво за същите тези събития. И не само той, апропо, стига само гениалната книга на Захарий Стоянов, за да е ясно, че величавата Априлска епопея е не само славна, но и срамна, щом някой току отърчава до конака, за да извърши поредното черно предателство. Тъй го е написал Захарий "отърчава", ей така, между другото, без особени усилия, без душевна борба, зачерня ближния нашенеца, и бърза, търчи, та да не го преварят, което пак е чичовщина, но зловеща чичовщина. А има и по-страшна, по-зловеща чичовщина тогава, все за същото време Христо Пулеков е написал: "Пришълците селаче като не смееха да пуснат добичетата си на паша от башибозуците, спуснаха се из Копривщица да пленят силом яхърите дето имаше сено. Покрай това одързостиха се и почнаха да грабят жито, после покъщнина по къщята. Най-после като почнаха коприщени да им се карат и мъмрат, а тий явно се възбуниха и събрани на купове, на купове викаха: Грабайте Копривщица, па палете и къщите, както ний сме станали, така да станат..."  И това не е най-страшното обаче, а чичовщината на водачите, не дребните, забавни неща, като яростта на Бенковски срещу граматиците, да речем, а жалкото поведение, предателството на председателя на Севлиевския революционен комитет Иван Панов, например. Неговото име стои редом с името на Бачо Киро по паметниците, което изглежда закономерно, щом са ги изправили заедно пред бесилката. Каква разлика обаче между него и българският светец Бачо Киро, когото съдиите искат да оправдаят, като се напъват да го изкарат умопобъркан, а той заявява, че съвсем съзнателно е тръгнал да воюва със султана. Иван Панов плаче и крещи, че ще издаде още двеста души, а даскал Киро, когото съселяните са предали на Фазлъ паша, му рекъл: "Успокой се и недей плака. Не помниш ли, че нашият девиз е "свобода или смърт". Ако не намерим едното, ще получим другото." Припомням написаното от Юрдан П. Теодоров, за да е ясно колко много и колко смразяваща чичовщина има в славната инак епопея, за да е ясно и колко несправедливи сме към истинските герои, като даскал Бачо Киро, щом тачим наравно с тях и предателя Иван Панов. А какво да кажем за Левски, най-великият, безспорният национален герой, пред който всички се прекланяме, а не сме се опитали да разберем, да разтълкуваме,  когото обиждаме, като говорим все за революционера, а забравяме църковника. Той е гениален, преди всичко, заради туй, че макар да е църковник, макар да знае и почита десетте божи заповеди, тръгва да убива, заради свободата, и убива, за да го изгаря грехът до сетния му час, за да го изповяда пред бесилото. Той неслучайно е запомнен, като Апостола и Дякона, той, като библейските апостоли, води свещена война, на светия кръст с полумесеца, преди всичко. Не го ли принизяваме до прост хайдутин, чудя се, като не отчитаме най-важното, и не ли това чичовщина?
А инак, ние направо сме удавили Апостола в чичовщината си, срам, национален срам е, че честваме като празник деня на кончината му, а не деня на раждането му! Срам, национален срам е, че се вихри кампания за оневиняването на предателя му, поп Кръстю Никифоров, след като е засвидетелствано, че е турски шпионин, след като не го пращат на заточение, след като вдига къща с комитеските пари, пък и умира от страх накрая! Срам, национален срам е, че се изнамериха църковници, които да канонизират саморазкаял се, изповядал греха си дякон, които подходиха неканонично към Левски, който и без насиления им, псевдопатриотичен жест е канонизиран в душите ни! Имаме, слава Богу, истински герои, но и тях не е пожалила чичовщината ни, осквернили сме ги, заради малоумието си, не сме по-милостиви и към най-великия.
Затова, заради всичко туй, казвам, че сме народ от чичовци, а не защото искам да сме такъв народ, импонира ми, ще повторя, патосът на професор Цветков, но не го споделям, защото не ми се ще да приличам някак на господин Фратю или на безбожниците от синода на Пимен. Не този показен патриотизъм, присъщото ни самооблажаване, свойственият ни бабаитлък, ни е нужен сега, когато отново, за кой ли път, търсим себе си. Време е, мисля, да се научим да гледаме по-мащабно на себе си и на света, да не се умиляваме от лесните си възторзи по всичко българско и родно, а да търсим истината за себе си и другите. Лесно е да се провикнеш, че всичко българско и родно любиш, тачиш и милееш, по-трудно е да кажеш, че обичаш отечеството си, но не и съотечествениците си, като Байрон, или да кажеш, че можеш да умреш за своя народ, но не и да живееш за него, като Домбровски! Апропо, и един от най-великите българи, Христо Ботев, ако вярваме на професор Якобсон, според когото "народ" в гениалната му поезия е негативно понятие, умря за народа си, макар да бе разочарован от него! Нека погледнем, пак ще кажа, по-мащабно, по-задълбочено, на себе си, тъй ще превъзмогнем чичовщината, а инак, лековатото самооблажаване и всеки бабаитски жест, разбира се, я циментират, задълбочават този национален недъг.


Чудомир "Нашенци"


Чудомир "Нашенец"

Автобусните превозвачи започват протести от днес

автор:Дума

visibility 174

/ брой: 240

Близо 17% по-малко пари по аграрната европрограма

автор:Дума

visibility 160

/ брой: 240

Бонус-малус се отлага за пореден път

автор:Дума

visibility 129

/ брой: 240

Борис Джонсън ликува, обеща Брекзит на 31 януари

автор:Дума

visibility 157

САЩ пак размахаха санкционната тояга

автор:Дума

visibility 327

/ брой: 240

Кремъл изгони двама германски дипломати

автор:Дума

visibility 227

/ брой: 240

Натиснатият бутон

автор:Ивелин Николов

visibility 308

/ брой: 240

Бъдещето от филмите идва до пет години

автор:Георги Георгиев

visibility 302

/ брой: 240

За Шекспир, Вазов и шестокласниците

visibility 389

/ брой: 240

Датата

автор:Дума

visibility 140

/ брой: 240

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ