Икона от голям поетичен храм

Афродита АНДРЕЕВА

"На крайчеца на лятото" е книгата изненада за Благо Прангов. Лилия Сребрева, негова състудентка от СУ "Климент Охридски", го поздравява за 90-годишния му юбилей по изключително оригинален начин, като му подарява стихосбирка - "На крайчеца на лятото", която е малка икона от собствения му голям поетичен храм. В тази книга тя е направила прекрасен подбор на творби, писани от Благо Прангов в различни периоди - от ученически и студентски години до наши дни.
Красивото оформление на предната корица с пожълтели листа и чадър насочва към заглавието, а задната корица подчертава същинското име на поета, роден в рая между три планини - Рила, Пирин, Родопите, а то е - България. Дълбок емоционален смисъл откривам в подзаглавието "Капчици обич и болка". Като капка роса е доброто, неизречени думи са сравнени с ранена сълза, "капчукът е сълза на сняг прощален, от пролетта погален".
Обичта и болката Благо Прангов носи дълбоко в душата си. Въпреки признанието "Аз вече остарях" той доказва, че зарядът му идва от родолюбивите корени, впити дълбоко в пиринската земя, че духът му е здрав и силен, винаги непримирим. Включените в стихосбирката стихотворения са равносметка за дълъг и съдържателен живот, израз на житейската мъдрост, събирала зрънцата надежда 90 години. За силата и обичта към семейството и родословните корени говорят стихотворенията "Корени", "Оазис в маранята" (посветено на жената на поета със звучното име Росица), "Продължението на рода" - завет към внука Благо.
Поетът с чувствителна душа е художник чрез словото. По вапцаровски изповядва себе си с "думи прости". В лиричните му откровения природата е идеал за съвършенство и покровител на човечността. Стремежът на поета е да се противопостави на злото, да изтръгне троскота, та да просмука росата на доброто. Нашето време ражда тревожни съмнения и въпроси, които правят гласа на поета гневен, критичен, неудовлетворен. Младост, любов, житейска мъдрост, тревога за лъжовната демокрация, за разрухата, за омразата между хората, за апатията, за загубата на историческата памет, за предателството  във всичките му форми си дават среща в стихосбирката. Стихотворението "Към народните избраници" е призивът на поета да се запази "искреност като росата бяла", да не се забравя Хан-Кубратовата притча за снопа пръчки, да остане вярата.
Мак и мъка, обич и болка е за Прангов Македония. Сътворена от всемогъщия бог на лазурния бряг на Егея, "озвездена от Перун - гръмовержец велик" тя има тежка орисия. Лешояди - стратези насила отрязват родни земи, но светилникът на съвестта не гасне в Охрид. Звездите, запалени от дедите, светят чрез златните букви на Климент, чрез стъпките на комитите край Вардар и Мелник, чрез подвига на Гоце и илинденци. Поетът нарича Македония "сладкогласа Мадона". Нейните дивни песни ca просмукани с нежност и обич, с тъга и мъка вековна. Родината ни e представена като ябълка в градината на бога. Достойни ли сме за райската благодат, как гледаме на чуждоземните гости, които секат от клоните на ябълката жива плът, на нашите гости, които плячкосват медовината й, продават съвестта си и превръщат в прах заветни идеали? Като истински възрожденски будител Благо Прангов зове: "Простор на смелостта си дай, Народе мой!"  Стихотворението "При гроба на Кирил" e нe просто преклонение пред Учителя на българския род, а откровение на поета, че "ярко свети" в него искра от духа на Кирил, която ще го пази от "дребни страсти и отровен завет".
Нека поетичният огън в огнището на Благо Прангов продължи да гори още много години, нека черпи вдъхновение "от късните лъчи на късно лято" и грижливо да събира в тежки снопи бъдещите си творби.