Иконата на модернизма Марсел Пруст

Йордан Костурков

Когато говорим за престижните автори на модернизма, сещаме се веднага за Джойс, Вирджиния Улф, Кафка и - винаги - за Марсел Пруст. 3200 страници (в някои издания до 4300) с над 2000 герои, но в тях доминира сцената с пандишпанената (я по-точно от генуезко тесто) мадлена: днес мадлени се продават къде ли не. Но е добре да се сетим, че оригиналната, на Пруст, има формата на морска раковина, с цялата символика на раковината. Също и звънчето на господин Суан. Романът е сравняван с готическа катедрала, с Вагнерова опера, макар че непосредственото влияние е на много по-реалистичните автобиографии на Гьоте и Шатобриан.   
Човекът, когото наричаме Марсел Пруст, всъщност се казва Валентен Луи Жорж Йожен Марсел Пруст и е роден в семейството на католик и еврейка - в Отьой, днес квартал на Париж, разположен между Булонския лес и Сена, а през 1871 година селце. Описват го като пейзаж от "комическа опера" и му е съдено да бъде пресъздадено в "В търсене на изгубеното време" като литературното Комбре. Баща му, Ашил Адриен Пруст, е известен лекар, патолог и епидемиолог, майка му, Жана Клеманс Вейл, произхожда от заможен елзаски еврейски род. Марсел е кръстен като римокатолик, но остава безразличен към религията. Момчето страда от астма и майка му всеотдайно се грижи за него през целия му живот. Учи в лицея "Кондорсе", който са завършили по различно време Анри Бергсон, Жан Кокто, Луи дьо Фюнес, Анри дьо Тулуз-Лотрек, Пол Валери, Алфред дьо Вини, Борис Виан, Уилям Карлос Уилямс и десетки други прочути личности. Запомнили са го, че страни от съучениците си, но учителите му смятат, че има литературна дарба.

Една от странностите на Марсел Пруст (в средата на снимката) да вечеря съвсем сам сред знатното множество в ресторанта на хотел "Риц" 

Отслужва задължителната едногодишна военна служба в Орлеан, после следва право в Школата (днес Института) по политология на университета "Сорбона", който са завършили десетки световни държавни глави, учени, бизнесмени, литератори и други знаменитости като Пол Клодел, Кристиан Диор, Пиер дьо Кубертен, Фани Арден.
Общо взето, с това се изчерпва динамиката на живота му. Останалото - това са книгите му: освен седемте тома на "В търсене на изгубеното време", са издадени и продължават да се издирват, събират и издават още двадесетина други негови текста. Един от най-любопитните са отговорите на анкета, които дава на двадесетгодишна възраст, днес известен като "Анкетата "Марсел Пруст": някои от коментарите са доста скандални: "Отличителната черта на характера ми? - Нуждата да бъда обичан, а за да бъда по-точен, нуждата да се отнасят към мен като към галено и разглезено дете, а не нуждата да се възхищават от мен. Качеството, което предпочитам у един мъж? - Женските прелести. Качеството, което предпочитам у една жена? - Добродетели на мъж и откровеност в приятелските отношения. Това, което ценя най-високо у приятелите си? - Да бъдат нежни към мен, ако са достатъчно изящни да отдават голямо значение на нежността."
    Макар да са известни негови ранни любовни истории с жени, Марсел Пруст е хомосексуалист, сред любовниците му е например известният навремето авиатор Алфред Агостели, женен мъж, който загива в самолетна катастрофа. Пруст посещава известния навремето мъжки публичен дом на Льо Кюзиат (посещаван от депутати, министри, офицери). Сложните му взаимоотношения с мъже и жени са описани подробно в книгата "Влюбеният Пруст" на Уилям Картър, а Патрик Аликзандър в "Кой кой е у Пруст" подробно описва всички главни герои на поредицата и дава препратки към основните източници в интернет и другаде.
    Интересни са предпочитанията на Пруст към писатели - Анатол Франс и Пиер Лоти, поети - Алфред дьо Вини и Бодлер, художници - Леонардо да Винчи и Рембранд,  композитори - Бетовен, Вагнер, Шуман. Макар че за кратко работи като юрист, запомнен е като светски кавалер и сноб. Сътрудничи на символистки списания, посещава литературни салони като този на вдовицата на Жорж Бизе. Там се запознава с Анатол Франс. По време на прочутата афера "Драйфус" активно се включва в подкрепа на Зола и други творци и интелектуалци.
    Някои от ранните му произведения остават незавършени и непубликувани приживе (някои са открити едва в средата на двадесети век, а и по-късно), но през 1896 година издава "Портрети на художници" и "Удоволствията и дните". Издава също и преводи на Джон Ръскин с помощта на майка си, защото не владее добре езика.
    След смъртта на баща си (през ноември 1903 година) и на майка си (през септември 1905 година) и след като брат му Робер се жени и напуска семейното жилище, Пруст получава значително наследство от майка си и се оттегля от светския живот, като се усамотява в апартамента си с облицовани с корк стени на булевард "Осман" 102. Той рядко излиза навън изобщо, макар че е известна срещата му с Джеймс Джойс през месец май 1922 година, шест месеца преди смъртта на Пруст, на вечеря в хотел "Мажестик". Джойс пише: "Естествено това беше една невъзможна ситуация. Неговият ден започваше. Моят свършваше." Фразата не е иносказателна. Пруст в изолацията си работи главно нощем.
     Издава първи том на "В търсене на изгубеното време" - "На път към Суан" на собствени разноски през 1913 година, след като по съвета на Андре Жид издателство "Галимар" отказва да го публикува. Трябва да се знае, че не само Жид (по-късно той променя мнението си и иска да помогне за издаването на следващите томове), но и други автори, като например английският модернист Е. М. Фостър (любопитно е, че и двамата с Андре Жид), също не ценят прозата на Пруст: "Хаотична, зле конструирана книга...", пише през 1927 година Фостър. Греъм Грийн, обаче, го нарича "най-великият романист на ХХ век", Съмърсет Моам нарече романа му "На път към Суан" "най-великата проза, издавана до ден днешен". Вторият том излиза през 1919 година, а Пруст достига върха на славата си след публикуването на третия том, като до смъртта си на 18 ноември 1922 година не успява да завърши последните части, които подготвя за печат брат му Робер. На български език са преведени четири тома от Лилия Сталева и Мария Георгиева.
Пруст почива от пневмония и белодробен абсцес. Няколко дни преди смъртта си написва думата "край". Погребан е в Париж, в гробището Пер Лашез. По поредицата има опити за филмиране с големи актьори като Джеръми Айрънс, Орнела Мути, Катрин Деньов. Но тези опити са дотолкова успешни, доколкото някой би могъл да направи филм за цяла епоха.