Илинденско-Преображенското въстание – устремът към свобода и единение

Съгласно подписания на 3 март 1878 година между Русия и Османската империя Санстефански мирен договор българската държава възкръсва за нов живот. Ала кратка е радостта на българите, попарена от решенията на Берлинския конгрес на Великите сили, които ревизират решенията и разкъсват току-що създадената българска държава на пет къса. 
Българският народ е съкрушен, но не се отчайва. Стремежът му за свобода и единение се изразява в мощно революционно движение, родило Кресненско–Разложкото въстание през 1878 г. и акта на Съединението на 6 септември 1885.

Апотеоз в това революционно движение става Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. 

Решението за неговото избухване се взема на Солунския конгрес, проведен в началото на януари 1903 г. На конгреса е решено да се вдигне повсеместно въстание през април същата година. 
По-късно, след среща на Гоце Делчев и Даме Груев, е променена датата за въстанието и неговата форма. За да се подготви то по-добре, е решено да се вдигне на църковния празник Илинден – 2 август (20 юли по стар стил), като масово да бъде само в Битолския и Одринския революционни окръзи, а в останалите окръзи да се предприемат отделни четнически акции. 
В хода на подготовката за въстанието, на път за връх Али ботуш, където трябва да се проведе конгресът на Серския революционен окръг, на 21 април при село Баница загива един от най-обичаните ръководители на ВМОРО, легендарният Гоце Делчев. Въпреки страшния удар ръководството на Битолския революционен окръг решава на своя конгрес в село Смилево, че въстание ще има. Съставен е главен щаб на въстанието в окръга, начело с Даме Груев, Борис Сарафов и Атанас Лозанчев. 
Бомбените атентати на “гемиджиите” през април в Солун, които взривяват “Отоманбанк”, френския параход “Гвадалквивир”, електроцентралата и железопътната линия, предизвикват гнева на турската власт, която предприема свирепи репресии срещу местното българско население. Посрещнати с удивление от Европа, те се превръщат в увертюра към предстоящото въстание. 
На 20 юли/2 август 1903 г. гърмът на черковните камбани и пукотът на пушките в селищата на Битолския революционен окръг се сливат с песента “Боят настана”. 
На връх Свети Георги Победоносец над село Смилево, обявено за център на Битолския революционен окръг, въстаниците взривяват мощна бомба и това е сигналът за началото на въстанието. Запалени са бейски кули и чифлици, казарми и мостове. Прекъснати са съобщенията между селищата.
Султанът решава да накаже сурово бунта на раята. И към Крушево, Серес, Битоля, Струга и Смилево тръгват турска редовна войска с круповски оръдия и несметен башибозук. 

Десет дни гордо се вее знамето на Крушевската република в Баба планина - 

първата република на Балканите, начело с учителя Никола Карев. Срещу въстаналото градче настъпва двадесетхиляден аскер с артилерия начело с Бахтияр паша.
Срещу тях се изправят 1200 зле въоръжени въстаници начело с Питу Гули, Георги Стоянов, Ташко Карев, Иван Наумов-Алабака и Гюрчин Наумов, които отбиват твърдо първите яростни атаки, пеейки революционни песни. Боят е неравен и преминава в ръкопашен. Вследствие на своето числено превъзходство аскерът надделява над въстаниците. 
С последните куршуми въстаниците се самоубиват, хвърлят се живи в огъня или си разбиват главите в скалите на Мечкин камък, за да докажат на врага, че не искат вече да живеят като роби. 

Никой не се предава жив на турците 

Удивен от героизма и саможертвата на въстаниците, Бахтияр паша се обръща към своите войници с думите: ”Войници, вижте как умира човек за своето Отечество, за свободата и честта си. Ако и вие така можете да умирате за нашия падишах, царството ни няма да има край. Нека отдадем чест на тези герои. Огън!” - и над прохода отекват три залпа на турския аскер. Крушево е опожарено, но славата на неговите смели защитници вечно ще живее в народната памет. Подобни жестоки боеве се водят и в другите революционни окръзи в Македония.     
На 28 юни на конгрес в местността Петрова нива край река Велека, в дебрите на Странджа, ръководството на Одринския революционен комитет взема решение за въстание. На църковния празник Преображение Господне, 19 август, пламват Одринска Тракия и Странджа с пожара на бунта. Окръгът е разделен на 5 въстанически района. 
Избрано е Главно боево тяло на въстанието в окръга начело с Лазар Маджаров, капитана от запаса Стамат Икономов и Михаил Герджиков, което повежда четите в неравни битки с аскера и башибозука. Хората посрещат с вълнение вестта за въстанието. 

В Странджа, в освободените територии е създадена Странджанската комуна 

Много от мъжете продават ниви и добитък, а момите дават своите алтъни за оръжие. Извезват се знамена със страшните думи „Свобода или смърт”, пълнят се фишеци, шият се униформи, точат се саби, майсторят се черешови топчета за предстоящия бой с вековните поробители.
Главният войвода на въстанието в Странджа, обичаният от всички Георги Кондолов ръководи атаката на турската казарма в село Паспалово, но е тежко ранен. Малко преди да издъхне, се обръща към своите другари с думите: „Аз ви напускам. Делото е свято! Проклети бъдете, ако не продължите борбата!”
Четата на Михаил Герджиков освобождава Василико (Царево), а четите на Ц. Куртев и П. Ангелов овладяват Ахтопол и околните села. Турските военни части са изтласкани към Малко Търново и Лозенград. Революционно-демократичната власт в района просъществува 26 дни. 
В Родопите също се засилва четническата дейност. Тук е сформирана голямата чета на Пейо Шишманов, която задържа значителен противник. 
В началото на септември 1903 г. в местността Беклемето в Пирин се свиква конгресът на Серския революционен окръг, който взема решение въстанието в окръга да започне на 27 септември - Кръстовден. 
Боевете обхващат цялата територия на окръга. Осъществяват се акции в Демирхисарско и Мелнишко, Неврокопско, Сярско, Драмско, Горноджумайско. Най-значителни са въстаническите действия в Разложко. В боевете заедно участват четите на Яне Сандански и Йордан Стоянов-Пиперката.
Върховистките чети на генерал Иван Цончев и полковник Атанас Янков се включват във въстанието и водят кръвопролитни боеве в местността Гарваница, като за кратко превземат Белица. Борбата срещу общия враг сближава водачите на ВМОРО и ВМОК и те обединяват силите си действат срещу турския аскер. 
В Разлог въстаниците се сражават с нечувана храброст, като дават много жертви. Тук башибозукът и аскерът извършват истинска сеч над беззащитното население и безпощадно смазват въстанието с огън и кръв. Четата на Радон Тодев защитава изтеглящото се към България мирно население. 
Участниците в Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. са достойни ученици на своите учители по мъжество и родолюбие - славните априлци от 1876-та. Така например "странджанската баба Тонка” Мария Тенишева, която праща и тримата си синове в огъня на борбата, е арестувана от турците. При разпита, провеждан лично от лозенградския пашата, коравата българка се държи достойно и не предава своите синове. Тя заклеймява турските жестокости и изрича в лицето на слисания от дързостта й паша думите:  ”Българското черво е дълго и жилаво, аго, и колкото и да го късате, пак ще остане от него и ние пак ще се развъдим и пак ще се борим за своята свобода!”

Ярки примери на героизъм и саможертва през въстанието има много  

Заловеният от турците 16-годишен овчар от село Цикнихор е подложен на страшни инквизиции, но не предава комитите от смъртната дружина на селото. 
Воденичарят Кузо от Костурско, след като е печен от турците на бавен огън върху мангал, като Васил Петлешков от Брацигово си разпаря стомаха със скрит нож, опасявайки се, че няма да издържи на мъките и ще издаде своите другари. 
Четникът Алексо Банов повтаря подвига на Кочо Честименски и Спас Гинев от Перущица. Обкръжен от башибозуци в родното си село Загоричане, той убива родната си майка, жена си, сестра си и детето си и с последния куршум слага край на своя живот.
Въпреки героизма, въстанието е удавено в огън и кръв. Над хората във въстаналите селища се разиграва дива вакханалия от низки, животински страсти на башибозука и аскера. В Одринска кааза са избити 1700 невинни хора, предимно жени и деца, които са се приютили в местността Марково дере. Те са охранявани от въстаници, които са заели позиции по височините над дерето. Комитите не успяват да удържат позицията от многобройния неприятел, който подпалва гората и започва безогледно клане. Цели семейства, укрили се в пещерите, са изгаряни с газ, невръстни деца пред погледа на своите обезумели майки са подхвърляни от щик на щик и са разсичани на парчета с ятагани. Потушаването на въстанието е съпроводено с ужаси, които карат човек да потръпне. Злокобна слава си спечелва турският султан Абдул Хамид, наречен „великият убиец”. 

Въоръжените сблъсквания на цялата територия на Македония и Одринско 

продължават повече от три месеца. Срещу 350-хилядната редовна турска войска и башибозук се изправят в неравен бой едва двайсет и шест хиляди въстаници. Те водят общо 239 боя.
Най-голям е броят на боевете в Битолския революционен окръг - 150, в Одринския - 36, и в останалите 4 революционни окръга те са 38. Опожарени са 201 села, останали без покрив са 7000 души, повече от 5000 души загиват, а 15000 са хвърлени в затвора. 
За да се спасят от безчинствата и кланетата, към България тръгват над 30 хиляди бежанци, оставяйки след себе си своите опожарени и разграбени от турците селища.  
В тези трагични дни ”смъртните дружини” показват чудеса от храброст и себеотрицание, за да осигурят изтеглянето към границата на хиляди обезумели от ужас, жени, деца и старци. 
Видният френски държавник Клемансо казва за въстаниците: ”Българите в Македония вече не са кротко стадо. Те знаят да побеждават, знаят и да умират. Те накараха турчина да бяга!”  
Английската писателка и историк Мерсия Макдермот го допълва с думите: "Докле свят светува, орлите на Македония ще се реят в безоблачната синева и ще крещят, замаяни от възторг: „Свобода или смърт!”