14 Юни 2021понеделник12:55 ч.

Интимен разговор

Черно на бяло

Илия Бешков: Ни милост, ни любов, ни надежда

Геният на политическата карикатура за портичката към свободата и стрелите срещу монархофашизма

/ брой: 249

автор:Христо Георгиев

visibility 8082

Илия Бешков (1901-1958) е един от най-големите български художници карикатуристи. Свързан чрез семейна традиция със земеделската идея още от юношеските си години, той е убеден антифашист. Оцелява по чудо в килиите на полицията през 1925 г., отправено му е нелепото обвинение, че е искал да хвърли бомба в "Света Неделя". Включен е в списъците на ген. Вълков за ликвидиране на противниците на превратаджийския режим. Да, Илия Бешков хвърля бомби, но в пресата - това са неговите карикатури, които не само горчиво разсмиват българския народ, но и докарват кървавите цар Борис ІІІ и Александър Цанков до истерия. 

Професор в Художествената академия след 1944 г., залите на неговите лекции са претъпкани не само от студенти, но и от почитатели на изящната словесност. Отиде си преди 60 години, но винаги е бил обичан и от обикновените хора, и от художническата гилдия - покланят се не само пред таланта му, но и пред неговата храброст и мъжество. Неговият брат Иван Бешков (1896-1945) е министър на земеделието в правителството на Добри Божилов и е осъден на смърт от Народния съд. Разстрелян е на 1 февруари 1945 г.

Днес ви предлагаме откъси от няколко спомена и интервюта на Бешков, както и негови политически карикатури, които са неподражаема илюстрация на времето, в което той живее. И няколко странички от рая на фашистките затвори. Както и размисли за Алеко, от чието рождение на 1 януари 2019 г. се навършват 156 години. И канонадата от карикатури на Бешков, толкова актуални и днес, че нямат нужда от обяснителни думи.

Из второто допълнено издание на сб. "Словото на Бешков", издателство "Български художник", 1973 г.

ДВУБОЯТ АЛЕКО - БАЙ ГАНЬО

Трудно е да се определи какъв литературен вид е "Бай Ганьо", но в никое друго наше литературно произведение няма такава съдбовна връзка между автор и герой.

Алеко ненавижда бай Ганьо, преследва го навсякъде с убийствен и изобличителен присмех, а бай Ганьо угнетява до смърт Алековата просветена и жадна за благородство душа. Един безпощаден двубой, в който автор и герой си отричат всичко - и правото на живот дори.

А с каква доверчивост и всеотдайност Санчо Панса следва своя "смахнат" господар и се радва на сдържаната му снизходителна, но благородна любов! Тук огромният конфликт между тях се изглажда и стопява във взаимната любов, в предаността и накрая практичният и честен Санчо коленичва смирено, облян в най-чисти сълзи пред мъртвото тяло на лудия хидалго. А бай Ганьо излиза из страниците на книгата с думите: "На маймуни ни обърнахти, маскари с маскари!" - двойно обиден и двойно непримирим!

И някъде към град Пещера той причаква своя автор и го убива от засада. Това отмъстително убийство не стана в роман, а в реалния живот на родната ни земя. Тук вече няма никаква шега, никакво изкуство и никакъв определен терен за борба. Бай Ганьо не е измислен литературен герой, не е и символ, а един действителен човек от плът и кръв; впрочем - една политическа издънка на робството и злонравието - убиец, когото прокурорът не може да улови, тъй като бай Ганьо е и прокурор, и на власт, и в опозиция...

А другият герой - авторът - се намира в родния си град Свищов, закачен в джамлък: един елегантен редингот и бяла копринена риза, разкъсани от берданен крушум. Не коленичи бай Ганьо над Алеко! Алековата душа отлитна непокаяна и неоплакана.

Ние се смеем над тия мрачни страници, но от тях не лъха ни милост, ни любов, нито каква да е надежда...

23 май 1947

ОТВЛИЧАНЕ НА КОНСТИТУЦИЯТА

- Кой пък ще се сети, че аз съм я откраднал?

С Р Е Щ A

Из множеството тъжни спомени търся старателно един весел, и, струва ми се, че го намерих.

Попадам в затвора. Огромната порта се затваря след мене... Полицаите си отидоха, директорът ме поразгледа, одобри ме, почуди се на документа - обвинителния акт, който аз не знаех какво съдържа, и ме отпрати любезно с един разводящ в килията.

Априлски ден е огрял затворническия двор от едър турски калдъръм с чешма в средата. По напечените сиви камъни с боси нозе стъпят внимателно млади хора в затворнически дрехи. Около глезените на някои има железни гривни с вериги, които те носят като че сами са ги поставили.

Видът ми възбуди любопитството им и те се вгледаха в мене:.

- Ей! Хайде бе! Къде се губиш?...

Познах ги. През две улици беше гимназията, в която ние седяхме по чиновете така ниско остригани, както и сега - в черни куртки със зелени якички.

Няколко години бяха изминали, откак получихме зрелостни свидетелства. Аз следвах в столицата и в спомените ми все се втурваха тия добри и кротки приятели. Питах се:

- Ей! Къде се загубиха тия хора? И ето че се намерихме...

август 1967

ДРУГИТЕ  ВРАТИ

Лежа скован от болки и студ. Тежката врата заскърца и аз трепнах. Млад стражар се препъна в мене. Той разбра и неочаквано изхлипа: 

- Избиха хората... Молех го да мълчи, но той вече плачеше. Вдигна ме и ме изнесе вън. Тихо слънчево утро. Младият полицай излезе и се върна през близката портичка - постави в ръцете ми топло мляко и кифла и си отиде.

Портичката е отворена към свободния свят. Може би никой не ще ме потърси?... Но в душата ми свободният свят бе погинал. Доядох млякото и кифлата и се смъкнах с усилие в мрачното студено мазе.

И портичката към свободата, и тежката врата с двойни ключалки останаха отворени.

Други врати се бяха отворили за мене.

Аз им бях простил.

8 септември 1957

АПРИЛ... 1925

Хората, като не могат да си помогнат, не се и гледат. Така бяхме ние - много мъже, събрани, в едно подземие. Не се гледахме, макар и наблъскани един до друг. Не знаехме дали ще останем живи и всеки спомен един за друг беше излишен. Чувахме само неспокойното си дишане и далечния дъх на нощта. Може би небето бе дълбоко синьо и ясните звезди в него смълчани като нас. Ах, тая тишина, тая предвечна самота!

В определен час само се чуват писъците на изтезаваните. С такъв писък излитат птиците в празния простор и падат мъртви на земята. Ние не можехме да си помогнем и седяхме с притворени клепки пред открития ужас.

15 септември 1957

ИЗЛИЗАНЕ ОТ 3ATBOPА

Получих документ и излязох от затвора. На първия ъгъл ме чакаше мама. Тя дебнеше да не се загуби това, което бе родила. Денят преваляше и трябваше да преспим у познати. Двор с дървена стълбичка и отделна стая. Аз се настаних в леглото, а мама - на пода. През нощта се чуха стъпки - някой натисна бравата и на прозорчето се очерта мъжка фигура. Зная: неосъдените ги избиват "неотговорни хора".

Ето - ще ме изведат накрая на града и за да не ги наричат гробокопатели, ще трябва сам да копая гроба си. Представям си как копая гроб - дълъг един и седемдесет и пет, по-тесничък, понеже съм тънък, а все пак трябва да ми бъде удобно. Нямам друг - аз трябва да се погрижа за себе си! За да не минат и за убийци, сигурно някой от тях ще се спъне, ще ме повали към ножа на насочената, пушка, и аз сам ще се нанижа и убия. После тези невинни хора ще ме заровят. Това е благородна работа - гробарите са добри хора, със заплата и почит. Но дали ще успея да изкопая дълбок гроб? Иначе кучетата ще ме изровят и разнесат по разни места. Аз зная - там се навъртат кучета от града и от съседните села. Те не ще съобразят коя част от мен къде да отнесат. Те не познават анатомията, не знаят и пророчеството, че всяка кост ще се нареди до своята кост и ще оживеят. Могат ли кучетата да прозрат така дълбоко в далечното възкресение? Мога ли да им се сърдя за това? Гробът трябва да бъде дълбок, а кучетата могат да душат само отгоре ми, да изпълняват своите навици и да лаят, което няма да ми бъде толкова неприятно.

Така в мисълта си копая и чувам ударите на изхвърлената пръст. А това са ударите на сърцето, дошло в гърлото ми. Зловещата сянка стои на малкия прозорец и натискът на вратата се усилва.

Майка ми се надига и ми прави внушителен знак да не се страхувам. Горката! Тя мислеше, че съм още в утробата й - добре защитен. А те биха убили и нея, защото тя би се хвърлила да брани тоя млад карикатурист, когото кучетата щяха да разнасят като на задушница сутринта. Нощта избледня.

Денят настъпи бързо и радостно...

Стаята била на млада жена, която заминала неочаквано, без да предупреди своите приятели.

Представих си ужаса да попадна в обятията на тоя изтерзан от нетърпение любовник. Предпочетох гроба и добрите кучета.

1 септември 1957

"Метастазите" на Пеевски и Горанов пречат на министъра за ББР

автор:Дума

visibility 380

/ брой: 111

Предлагат шофьорските курсове да се увеличат с 10 часа

автор:Дума

visibility 205

/ брой: 111

Газът поскъпва с 3,5% през юли

автор:Дума

visibility 234

/ брой: 111

60% от малките фирми ще плащат по-скъп ток

автор:Дума

visibility 221

/ брой: 111

Англия отлага отпадането на ковид мерките

автор:Дума

visibility 134

Израел има нов премиер

автор:Дума

visibility 299

Г-7 дава 40 трилиона долара на развиващия се свят

автор:Дума

visibility 292

/ брой: 111

Путин иска пряк диалог със САЩ

автор:Дума

visibility 338

/ брой: 111

"А" добре! Чакаме "Б"

автор:Велиана Христова

visibility 355

/ брой: 111

Пак смешен плач

автор:Евгени Гаврилов

visibility 407

/ брой: 111

Срок на годност

автор:Ева Костова

visibility 317

/ брой: 111

"БСП за България" е за социална защита на хората

автор:Дума

visibility 219

/ брой: 111

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ