Има ли лек за батака във въгледобива

Славчо Нейков*

Огромен брой български граждани във въглищните региони нямат никаква идея нито какво става, нито какво ще стане с тях и със семействата им, но този отдавнашен проблем все още не изглежда като водещ държавен приоритет.
И макар между тези региони (Стара Загора, Кюстендил и Перник) да има съществени разлики, до голяма степен основните проблеми са едни и същи – особено в по-малките общини. В контекста на зависимостта им от отиващите си въглища и респективно икономическата, социалната и демографската им перспектива хората в тях масово изглеждат стресирани, а някои и отчаяни в примирението си към бързо настъпващата поради липса на предприемани мерки разруха.
Това до голяма степен се дължи и на затъмнението относно протичащите в административен и икономически план процеси, породено и от недостатъчно адекватно институционално поведение, и от видимата невъзможност за справяне със ситуацията. На този фон отдавна предлаганото развитие на пазарни формати, които да стимулират привличане на инвеститори в нови дейности и респ. създаване на работни места, от години или се пренебрегва, или се прилагат най-вече антипазарни механизми в опити да се крепи статуквото. Само че пазарът бясно отнася въглищата и камарата от проблеми расте ли расте, докато хората чакат решения.

Визия няма - но по принцип чакаме инвестиции

В национален план вече свикнахме с отсъствието на дължимата по закон от повече от пет години енергийна стратегия – обещана ни е и сега в правителствената програма, но работа по подготовката й още не се вижда в публичното пространство. На този фон и предвид сгромолясването във въглищното производство повече от три пъти за по-малко от три години (2023-2025), феерията от изговорените и натворени политически и икономически абстракции по темата за въглищата от 2020 г. насам също отдавна не учудва никого.
Естествено, доскоро най-шумни в това отношение бяха желаещите да припечелят някой и друг миньорски глас на избори. Е, за радост изборната вакханалия отмина – и настъпи умълчаване! А преди това то не бяха „въглища поне до 2038 г.!“, то не беше „поетапно затихване на добивните дейности в рамките на следващите 20 до 25 години!“, защото иначе щяло да има енергиен апокалипсис и много други.
Същевременно липсата на адекватна и детайлна концепция за развитие на въглищните региони се компенсираше и от правени на юруш промени в и без това неизглеждащите синхронизирани Интегриран план за енергетика и климат, План за възстановяване и устойчивост, Пътна карта за климатична неутралност, да споменем с добро и поизчезналите териториални планове за справедлив преход… Така че такава цялостна концепция едва ли ще има скоро, макар и да е отдавна необходима - подготовката й изисква експертиза и стратегическо мислене и от администрацията, и от политиците. А вече и бързина, защото времето си минава и батакът и в тази сфера става все по-голям – заедно с все по-голямото недоверие, че и отчаяние у засегнатите, въпреки усилията на местната власт да подкрепя с каквото и както може в рамките на ограничените си правомощия и ресурси. Логично 

в сегашната програма на правителството 

вече не е останал и помен от описания по-горе въглищен ентусиазъм. Добрата новина е, че има някои препратки за въглищните региони, които обаче налагат много последваща конкретика – а е ясно, че там на първо място са нужни нов тип и много инвестиции. На парламентарно ниво пък - освен липсата на консолидирана визия - остават серия от други въпроси, включително неотменените, но задължителни въпреки несъстоятелността си актове, свързани с регионите и др. А и като цяло парламентът отдавна не вдъхва доверие в инвестиционния процес с множеството хаотични стъпки и с периодичното нарушаване на Конституцията и на закона. Междувременно дори утвърдени в регионите международни инвеститори чакат подкрепа за свои разумни проекти, запазващи и работни места, и мощности – но ако почакат още малко, за едното чудо може и просто да си тръгнат от страната.
И логичните въпроси, които възникват, е как точно при такова институционално поведение и при липса на визия България ще привлече нови съществени инвестиции във въглищните региони?! И в какво? И кога? Междувременно хората, които неизбежно ще напуснат въгледобивната индустрия поради бързото й свиване или чиято работа е зависима от нея, непрекъснато са призовавани да се преквалифицират – съпротивата срещу това логично е огромна, а и дори да го направят, какво точно ще работят? И къде? И след като веднъж се разбягат поради липса на перспектива, дали ще се върнат обратно по места ако все пак някога се появят възможности за работа? Все риторични въпроси…

И за конфликта с гражданско общество

Да напомня, че раздаваните извънпазарно пари за няколко хиляди души, за които стана дума по-горе, се вземат от всички останали няколко милиона данъкоплатци, които на база на политическо решение реално субсидират губещи дейности без никой да ги пита. И това е с явната цел да няма протести – така хората и бизнесът, които нямат никакво отношение към проблема, плащат на държавните дружества от въгледобива нещо като „такса спокойствие“ в полза на политиците. Станахме свидетели и на редица други стъпки със същата цел - по време на миньорските протести в края на септември 2023 г. се толерираха откровени закононарушения, довели до множество неудобства за гражданите и огромни некомпенсирани загуби за бизнеса; безразборно се променяха приоритети; подписваха се нелоши за момента споразумения със синдикатите, които не стигнаха доникъде. А миналата година властта започна и едни полутайни, но съвсем сериозни преговори за обезщетения и ранно пенсиониране на работещите в държавните мини и ТЕЦ. Та дори беше изготвен и законопроект, който в зародиша си е откровено противоконституционен и антисоциален – той предвиждаше дългогодишни щедри издръжки за работниците от държавните дружества, платими реално пак от данъците на няколко милиона души, които дори и не подозират за това.
На фона на посоченото по-горе относно икономическата и социална перспектива пред въглищните региони и предвид описаните финансово-юридически схеми, ползвани досега от политиците, конфликтът „граждани – власт“ по темата само ще се разраства – и то по няколко линии. Към момента това обаче видимо не притеснява правителството – в посочения контекст то като че ли засега по-скоро търси варианти не как да ползва, а как да реформира създадения към него и незнайно защо замрял Консултативен съвет за европейската зелена сделка, което е отразено и в програмата му – и би било жалко, ако това се прави с цел да се ограничи максимално участието и контрола от страна на гражданите.
Във връзка темата за въглищата е важно да се подчертае, че именно представителите на гражданското общество (национални и международни неправителствени организации, научни звена, анализатори и др.) от години предупреждаваха за идващия рязък спад на въглищното производство поради технологичния бум и респ. за огромни икономически и демографски проблеми с национално измерение. И затова отдавна призоваваха политиците да се концентрират преди всичко върху 

запазване на доходите на хората 

чрез създаване на адекватна на промените заетост. Само че обществените гласове в такива случаи често се заглушават чрез традиционни политически похвати, ползвани при липса на аргументи, при които логиката не е от особено значение.
За съжаление, на този етап изглежда, че решаването на актуалните проблеми на хората във въглищните региони от страна на институциите още не е във водещите властови приоритети въпреки конкретните данни за широкомащабните проблеми там.
Така, ако спешно няма конкретни и целенасочени реформи във въглищните региони с използване на всички легитимни и икономически обосновани възможности, разпадът само ще се засилва. Но оттук нататък това ще става в рязко ускорени темпове - особено в малките общини. Паралелно с това вече се виждат и фрапиращи демографски негативни тенденции – макар че властта като че ли има и много сериозни основания да не се притеснява от демографския срив. Това обаче е друга тема.
 
*Авторът е енергиен анализатор

3е-news, със съкращения