Има ли път напред за глобализацията?

Ахил ДЕЛОНЕ*,
Bilaterals.org

Неолибералната глобализация стигна своя предел. През последните петнадесет години поредицата от икономически кризи, засилващите се геополитически съперничества, парализата в международните институции и народната съпротива срещу свободната търговия дълбоко разтърсиха организацията й - такава, каквато се оформи след разпадането на съветския блок. Президентските мандати на Доналд Тръмп ускориха тази промяна, като вторият от тях, изглежда, нанесе последния удар. За организациите, борещи се за икономическа справедливост, тези сътресения повдигат преки въпроси относно възможностите за политически маневри, потенциалните съюзи и непосредствените рискове в един свят, в който търговията все по-често се използва като груб инструмент за упражняване на власт.

Глобализацията: оспорван политически проект

Промяната в глобализацията не е просто препятствие по пътя. Тя сигнализира за дълбока трансформация на световната икономика, нейните политически баланси и властови отношения. Трима икономисти предлагат допълващи се гледни точки за това, което е заложено на карта. В „Китай/САЩ: капитализмът срещу глобализацията“ Бенджамин Бюрбаумер анализира китайско-американското съперничество като симптом на структурна криза в глобализацията. Бранко Миланович в „Голямата глобална трансформация: национален пазарен либерализъм в многополюсен свят“ се фокусира върху неравенството, победителите и загубилите от глобалната интеграция. Арно Орен добавя историческа дълбочина с „Отнетият свят - есе за капитализма на ограничените възможности (XVI–XXI век)“. Тези автори не се ограничават само с представянето на абстрактни теории: те предоставят съществена рамка за разбиране на днешните геополитически сътресения.
Тези три труда се обединяват около идеята, че глобализацията никога не е била мирна, неутрална или егалитарна, като по този начин отразяват посланието на антиглобалистките движения от последните десетилетия. Тя винаги е била икономическо, политическо и военно бойно поле, доминирано от големи корпорации, тясно преплетени с държавите.
Съвременната глобализация - либерален политически проект под надзора на САЩ, изграден след Втората световна война - отдавна е оспорвана. В Глобалния Юг обещанията за развитие често отстъпваха място на зависимост, нелегитимен дълг и наложена специализация в рамките на глобалните вериги на стойността, доминирани от транснационални корпорации. В това, което Миланович нарича „политическия Запад“, нарастващото неравенство и деиндустриализацията постепенно подкопаха социалния консенсус около свободната търговия.
И все пак - именно възходът на Китай бе това, което наистина дестабилизира архитектурата на глобализацията - не защото Китай стоеше извън нея, а защото се превърна в един от най-успешните й продукти.
Парадоксално, разширяването на транснационалния капитализъм през 70-те и 80-те години както в Съединените щати, така и в Китай, положи основите за ерозията на либералния световен ред четиридесет години по-късно. Бюрбаумер показва как интеграцията на Китай в неолибералната глобализация е активно подкрепена от американския капитал, който вижда в нея огромен резерв от евтина работна ръка и нова арена за акумулация на печалба.
Тази интеграция се осъществи под надзора на САЩ чрез Световната търговска организация, глобалните вериги на стойността и господството на долара. Но имплицитното убеждение - че Китай ще остане подчинен и послушен - се оказа погрешно. Чрез изграждането на собствени промишлени, технологични и финансови капацитети Пекин постепенно оспори йерархията на системата по начини, които малцина бяха предвидили.
Тук анализът на Арно Орен придобива пълна яснота. Той твърди, че от XVI век насам капитализмът се колебае между кратки либерални интерлюдии и дълги фази на това, което той нарича „капитализъм на ограничеността“. Периодите на либерална глобализация са кратки и зависят от неоспоримата хегемония на сила, способна да осигури глобалните търговски потоци, особено морските. Великобритания в средата на XIX век, а след това Съединените щати между 1945 г. и около 2010 г. последователно са изпълнявали тази роля.
През останалото време капитализмът се обръща навътре. Орен определя капитализма на ограничеността като „огромно военноморско и териториално начинание, насочено към монополизиране на активи - земя, мини, морски зони, поробен народ, складове, подводни кабели, сателити, цифрови данни - осъществявано от национални държави и частни компании с цел да се генерира рента извън принципа на конкуренцията“. Докато либерализмът се прикрива зад измамно умиротворяващ дискурс, капитализмът на ограничеността е безкомпромисен, хищнически и откровено насилнически.

Инфраструктурата и китайско-американското съперничество

Възходът на Китай бележи началото на нова фаза на ограниченост, с която окончателно се затваря главата на „века на унижението“, започнал с Опиумните войни срещу Великобритания в средата на XIX век. Като присвои западните инструменти - СТО, споразуменията за свободна търговия - и ги приспособи към собствените си интереси, Китай изгради свои собствени международни търговски мрежи. Бюрбаумер подчертава, че съперничеството между Китай и САЩ се отнася не толкова до самия световен пазар, колкото до неговата организация и управление. Кой определя правилата? Кой контролира инфраструктурата? Кой придобива добавената стойност? Това са въпросите, които стоят в основата на днешните напрежения.
Глобализацията не е просто въпрос на увеличени търговски потоци или разширяване на дейността на транснационалните корпорации. Тя почива върху материални, цифрови и финансови основи, чийто контрол се е превърнал в централна борба за власт. Бюрбаумер показва, че именно тези инфраструктури - пристанища, подводни кабели, цифрови мрежи, платежни системи, технически стандарти - структурират китайско-американското съперничество.
Китайската инициатива „Един пояс, един път“ заема централно място в тази стратегия. Замислена като отговор на вътрешното свръхнатрупване и кризата от 2008 г., тя има за цел да преобразува глобализацията под китайско ръководство. Чрез сухопътни и морски транспортни мрежи, търговски споразумения и специални икономически зони целите са две: да се осигури достъп до ресурси, заобикаляйки контрола на САЩ, и да се предефинира международното разделение на труда в полза на Пекин. Икономическият коридор Китай-Пакистан, който заобикаля контролирания от САЩ Малакски проток, е емблематичен пример. 
Битката за стандартите е също толкова решаваща. В икономика, организирана около глобални вериги на стойността, определянето на стандартите решава какво и как произвеждат доставчиците. Китай заложи тази амбиция в своя петгодишен план още през 2015 г. Днес около 35% от приноса към стандартите за 5G идва от китайски фирми.
Цифровите технологии са основна стратегическа област в това отношение. Макар Съединените щати да запазват предимство в определени инфраструктури и ключови компоненти - най-вече полупроводници - наваксването на Китай е поразително бързо. Въпреки западните санкции Пекин разработва все по-модерни чипове и разширява инфраструктурата под китайски контрол чрез своите „Цифрови пътища на коприната“.
Финансите обаче остават крепостта на САЩ. Доларът все още доминира в международната търговия, а екстериториалното му въздействие - особено чрез финансови санкции - дава на Вашингтон безпрецедентно политическо влияние. Китай напредва в интернационализацията на юана, но структурните ограничения остават. На този фон заплахата на Доналд Тръмп да наложи 100-процентни мита върху всяка държава, която се опита да замести долара като резервна валута, не е изненада.
Финансите и цифровите системи по този начин създават „стеснения“, контролирани от шепа фирми, мобилизирани за геополитически цели от своите правителства.

Задънените улици на световната търговия

За Орен това преплитане на монополистични корпорации и политическа власт е определяща черта на „капитализма на ограничеността“. Подобно на чартърните компании от колониалната епоха - на които са били предоставени суверенни права да развиват дейност в завладените територии, под условие да служат на имперските интереси - днес частното натрупване отново служи на държавната власт.
Икономическата концентрация е достигнала зашеметяващи размери. „Уолмарт“ и „Амазон“ доминират в търговията на дребно в САЩ; „Маерск“, MSC, CMA CGM и COSCO контролират по-голямата част от световния морски транспорт; над половината от пазара на търговски семена и пестициди се държи от „Байер“, „Кортева“, „Сингента“ и BASF; а технологичните гиганти упражняват почти суверенна власт над цифровите пространства. В Китай от 2012 г. насам се разгръща една от най-големите вълни на държавни „мегасливания“. Концентрацията е и вертикална, което позволява на транснационалните корпорации да упражняват почти пълен контрол върху веригите на стойността. След придобиването на Bollore Africa Logistics, например, MSC пое контрола над железопътни линии, наследени от Френска Западна Африка, като оста „Абиджан-Уагадугу“, по която все още се превозват какао, кафе, фъстъци, минерали и зърно. Подобно на големите колониални компании, твърди Орен, тези фирми структурират световната икономика около складове, ренти и монополи. Адам Смит, бащата на либералната икономика, предупреждава за разрушителните последици от такива компании по време на колониалната епоха, безразлични към съдбата на териториите, които експлоатират.
В този контекст търговските споразумения променят своя характер. Те се превръщат в неприкрити геостратегически инструменти. „Митническите сделки“ на Тръмп възкресяват една брутална империалистична логика. По-ранни инициативи при Джо Байдън - като Икономическата рамка за Индо-Тихоокеанския регион или Партньорството на Америките за икономически просперитет - още тогава имаха за цел да осигурят веригите на доставки, същото важи и за много от търговските партньорства на ЕС. Брюксел многократно е подчертавал геополитическото значение на споразумението между ЕС и Меркосур в един фрагментиран свят. Подобна динамика се наблюдава и в Индия, която сключва все повече търговски споразумения. Тази логика на „friend-shoring“ (сътрудничество на големите икономически центрове само с приятелски настроени икономики - бел. прев.) възстановява концепцията за изолирана търговия, в ущърб на най-уязвимите икономики от Юга, които често са сведени до ролята на доставчици на суровини. Орен описва това като „повторно връщане към първична функция“ на периферните икономики - още едно отражение на колониалните търговски модели.

Какви са перспективите за справедливост в търговията?

В книгата „Великата трансформация“, публикувана през 1944 г., Карл Полани вече разглежда икономическия либерализъм като съдържащ в себе си семената на своята противоположност: авторитарен, нелиберален капитализъм. Миланович отбелязва, че мислители като Хобсън, Роза Люксембург и Ленин са стигнали до сходни заключения. Търговията, движена от империалистически държави и фирми, действащи в съгласуван ред, така че да контролират пазарите и природните ресурси на Юга с всякакви средства - включително насилие и принудителен труд - може само да посее раздор. Днешната надпревара за суровини, необходими за зеления и цифровия преход, напълно потвърждава тази динамика, което дава начало на нова вълна от екстрактивизъм, опустошаваща екосистемите и принуждаваща местните общности и народи да напуснат домовете си.
Капитализмът на ограничеността, изграден върху присвояването на ограничени ресурси, засилва съперничествата и експанзионистичните, войнствени изкушения. И тримата автори са съгласни по един ключов въпрос: този момент е по-скоро един от резултатите на неолиберализма, а не скъсване с него. Миланович припомня, че отварянето на пазарите е задълбочило неравенствата, обогатило е най-богатия 1% и е подхранило масови протести, дълго пренебрегвани от ортодоксалната икономика, сляпа за социалните последици от него. Тези разломи проправиха пътя за фигури като Тръмп и Си.
Бившият икономист от Световната банка предвижда възхода на „националния пазарен либерализъм“: неолиберална икономика, поддържана в рамките на границите, но лишена от икономически интернационализъм и отслабена социална защита. В този многополюсен свят страните от БРИКС оспорват правила, които считат за пристрастни в полза на Запада, без обаче да предлагат истински еманципиращи алтернативи.
За Бюрбаумер Съединените щати сега са попаднали в това, което Антонио Грамши нарича „капана на хегемона“: когато принудата надделее над съгласието, авторитетът се подкопава. Влиянието на САЩ отслабва след десетилетия на разрушителен неолиберализъм и двойни стандарти. Китай може да изглежда като алтернатива за много страни, особено в областта на инфраструктурата и доставките, но привлекателността му остава ограничена. Следователно условията за продължителна конфронтация са налице.
Взети заедно, тези книги сочат, че светът навлиза в период на продължителни сътресения. Ако либералният капитализъм и капитализмът на ограничеността в крайна сметка служат на едни и същи интереси, то вторият го прави с по-голяма бруталност. Миланович завършва с мрачна нотка: национализмът, алчността и собствеността ще продължат да оформят възникващия световен ред.
Самата съдба на Грамши - починал във фашисткия затвор през 1937 г. - сякаш олицетворява този песимизъм. И все пак неговото наследство ни напомня и за въпроси, които остават актуални и днес: защо прогресивните сили претърпяха поражение? Какво стоеше зад популярността на Мусолини? Как се формират нашите светогледи?
В крайна сметка няма да се стигне до положителен резултат без дълбока екологична и демократична промяна, основана на значителни икономически и политически промени във властовите отношения - както между държавите, така и вътре в тях. Без преустройство на глобалното управление, така че то да служи на хората, а не на капитала, крайната десница ще продължи да се възползва от пукнатините на една разпадаща се система.

* Авторът е преподавател по международна търговия