Изкуство на изтънчената красота и емоция

Изкуството на традиционния японски куклен театър Бунраку съчетава три основни елемента - рецитиране на повествование, музика, изпълнена на струнния инструмент шамисен, и куклено представление. Изпълнява се от разказвач, музикант и трима кукловоди, обединени под общото название "сангьо" или "три длъжности". Първоначално наречено "нингьо-джорури" (от "нингьо" - кукла, и "джорури" - разказ, който се пее), това популярно изкуство се формира и развива от края на ХVII и началото на ХVIII в. Историята обаче започва още през периода Хеян (794-1185), когато пътуващи кукловоди обикалят Япония и разиграват забавни спектакли със своите кукли, които могат да бъдат манипулирани само с две ръце, а вместо сцена връзват на вратовете си кутии. През ХVI в. те вече изнасят представленията си в Киото пред кралското семейство и военния елит. Именно по това време изкуството на куклите се слива с изкуството на наративното пеене, а названието идва от едно от най-известните произведения в този стил - легендата за любовта между воина Минамото и красивата Джорури.
През ХVII в. в Едо (днешно Токио) това своеобразно изкуство става все по-популярно, но не там, а в Осака - благодарение на таланта на певеца Такемото Гидаю (1651-1714) и драматурга Тикамацу Мондзаемон, когото наричат "японския Шекспир", за театъра "нингьо джорури" започва "златен век". Сюжетите на пиесите водят началото си от самурайските легенди, но и от реални събития, в които участват обикновени хора. Куклите са облечени в пищни костюми, а всяка сцена напомня прекрасна картина. Разказите обаче най-често са тъжни - прекрасна жена умира от несподелена любов или дете решава да умре заради своя господар, а смел самурай, опитвайки се да скрие сълзите си, хвали верността на детето...
Бунраку наистина е изкуство за пресъздаване на човешките емоции. В началото Тикамацу пише предимно исторически драми, а през 1703 г. създава и новия стил на "домашната драма", която става изключително популярна. А след като в пиесата си "Самоубийството на влюбените от острова на Небесната дъга" пресъздава истинската история на двойно самоубийство от любов, конфликтите между социалния дълг и чисто човешките чувства не само поразяват въображението на публиката, но и стават основна тема в пиесите за Бунраку.
Историческите драми продължават да се играят и стават все по-усложнени, тъй като публиката очаква да види в тях психологическата дълбочина на домашните пиеси. Типичен пример за това е най-известната бунраку пиеса "Съкровищница на самурайската вярност" - историята за героичните подвизи на 47 роднини, за тяхната вярност, преданост и отмъщение. Общо взето всички пиеси за театър Бунраку са написани прези 300 г. и се играят до днес с неизменен успех, единственото по-нова произведение, включено в репертоара на този уникален вид театър, е написано преди 100 години. Уемура Бунракукен (1737-1810) е първият организатор и постановчик на тези уникални куклени представления и дава названието на това традиционно японско театрално изкуство. През 1872 г. в Осака е открит най-големият театър в Япония, наречен в негова чест "Куклен театър Бунраку", а през 2003 г. този вид театър за възрастни е включен в списъка на Световното нематериално културно наследство на ЮНЕСКО.
В началото куклите били много малки и се ръководели от един човек. Но през 1734 г., когато изкуството на Бунраку преживява своя разцвет, се въвеждат големите кукли с размери от 1/2 до 2/3 от човешки ръст, водени от трима актьори, и оттогава това изкуство не се е променило. Самата кукла представлява дървена рамка с правоъгълна форма, оплетена от сложна система конци, закрепени към главата, ръцете, а в някои случаи и към краката, обаче крака имат само куклите-мъже. Любопитна е връзката на главния кукловод с неговата кукла - непосредствено преди всяко представление той лично измива и боядисва лицето на куклата, после "събира" отделните й части, като в зависимост от предстоящата роля към дървената рамка прикрепя съответната глава, ръце и крака, облича й пищен пъстроцветен костюм, поставя и сресва перуката, направена от човешка коса.
Главите на куклите Бунраку, които наброяват около 70 вида, са изключително ефектни - те могат да премигват и да въртят очи, да движат устните си, да свъсват или да повдигат вежди, дори да изплезват език. Ръцете също са много подвижни и изразителни, куклата спокойно може да движи всичките си пръсти и с жест да изразява най-разнообразни чувства. За някои роли се необходими сложно конструирани глави. В японските легенди често се появяват демони и призраци, превъплътени в образа на прекрасни жени, и тогава с едно рязко движение актьорът обръща главата на куклата назад, отхвърля разкошната коса и вместо прелестното бяло личице зрителите изведнъж виждат ужасна плешива муцуна, дотогава скрита под косите на тила. А на друга прекрасна дама изведнъж долната част от лицето пада, разкривайки кървава озъбена паст, изпод прическата израстват рога, клепачите на очите се обтягат и се ококорват огромни кървави очни ябълки.
В началото актьорите и изпълнителите на шамисен били скрити зад сцената, но днес те, както и главното действащо лице в спектакъла - разказвачът, са пред очите на публиката. Изкуството им е наистина поразително - единствено чрез гласа си разказвачът пресъздава всички герои, музикантите дават ритъма и атмосферата, а актьорите водят марионетките с такова майсторство, че те оживяват. По стара традиция сборът от възрастта на главния кукловод, разказвача и ръководителя на оркестъра трябва да бъде повече от 200 години.