Израстването на едно общество

Известното стихотворение на Мартин Нимьолер, немски протестантски пастор (с интересна житейска история, но това не е тема на този текст), е цитирано от всеки убеден демократ.

"Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах; не бях комунист.

Когато дойдоха за социалдемократите, аз мълчах; не бях социалдемократ.

Когато дойдоха за тези от профсъюзите, аз мълчах; не членувах в профсъюз.

Когато дойдоха за евреите, аз мълчах; не бях евреин.

Когато дойдоха за мен - вече нямаше кой да говори."

В края на 80-те години на XX век демокрацията в България дойде с трепета и надеждата на хиляди българи, които искаха промяна. Друг е въпросът, че тя не се случи така, както лелееха в мечтите си обикновените български граждани. А днес, 30 години по-късно, стигаме отново до познат рефрен, само че този път 45 е заменено с 30. 30 години стигат! Защото българският народ беше ограбен, унижен, обезверен и оставен да се оправя сам - кой с 250 лв. пенсия, кой с 600 лв. заплата и, естествено, с бързи кредити. 

Но в българската политика поне винаги имаше някакъв разум. Имаше силна левица и силна десница, които, макар и в ожесточен спор, по национално отговорни теми постигаха консенсус. Никоя от тях, и в началото на промените, и след това, не постави под съмнение върховенството на закона, свободата на изразяване, сдружаване, мнение, европейския път на България. Българските политици правеха политика. Разбира се, това зависи и от качествения състав, защото все пак тогава имахме за председател на Народното събрание академик. Аналогиите с днешната ситуация са невъзможни. Все едно да сравняваш Лом и Лондон.

Към днешна дата, независимо от всички хвалби за пътища, магистрали, фабрики, европейски фондове и т.н., май няма демократ, който да не вижда, че парламентарната република като държавно устройство е потъпкана; че България се управлява с пресконференции и излъчвания на живо от джипката; че "невинен до доказване на противното" вече не важи; че правосъдието вече не е за всеки.

Разследваме търговия с влияние заради препоръки в есемеси, но не разследваме записи как български евродепутат ще бъде "изгорен". Разследваме "изтичане на класифицирана информация", но отказваме да образуваме проверка чий и какъв е плажът на Росенец. Оказва се, че президентът на Република България е подслушван, но реакция от прокуратурата няма. Напротив, главният прокурор прави митинги срещу президента! 

Държим Десислава Иванчева часове наред с белезници и запушена уста в центъра на София, удобно придружени от телевизионна камера, но не си мърдаме пръста да разследваме документи, разговори и факти за 60 млн. лв. подкупи.

И понеже никой не говори, поне не и тези, които имат реална институционална тежест (парламентарно представените партии например), цялата тази вихреща се гавра със закона и правото стигна до президентството.

А след президента няма да остане кой да говори. Само тази институция не е подчинена на анархията в парламентаризма, правото и демокрацията. 

Протестите срещу тоталното беззаконие тези дни бяха и са символ на израстването на едно общество. Леви, десни, либерали, консерватори, никъде нечленуващи граждани, общественици бяха на площада заедно в името на едно единствено нещо: демокрацията.

В битката, която предстои - защото нали никой не се заблуждава, че метастазата, впила се в нашата държава, ще си отиде доброволно - трябва да бъдем всички заедно. После нека се делим на сини, червени, лилави, зелени и прочие. Но войната за свобода, равенство и демокрация трябва да я водим заедно и да я спечелим.

За да има кой да говори.