20 Септември 2019петък15:54 ч.

Белетристика

Къде се бави кучето?

/ брой: 86

автор:Цветан Северски

visibility 1731

Цветан СЕВЕРСКИ е роден на 9 януари 1941 година в с. Ставерци, Плевенско. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е в различни вестници и списания, във Военно издателство, в Групата на военните писатели и композитори, а в края на трудовия си стаж - във вестник "Земя". Автор е на повече от двадесет белетристични книги, сред които: "Наказвам те с любов", "Приказки за разказвачи на приказки", "Син на светлината", "Съдбата е невинен убиец", "Царски приказки", "Смъртта на боговете", "Бодли по пътя", "В сянката на времето" и др. Сега завършва новата си книга "Тайните на вдъхновителките" -  новели за любовта на велики творци, някои от които сме печатали в "Дума" .

 

В памет на баща ми

Люта била зимата. Дърветата - безброй щикове. Посегнеш ли към клоните, ще те прободат. Над селото висяло изцъклено небе. Студената месечина не помръдвала - залепнала ледунка.
Онази нощ, казват, била най-студената и най-светлата.
Маря Ивановна залостила прозорците и вратата - хем халата да не влиза, хем вражеско око да не съгледа вътре живина. Това сторили и другите селяни. Какви други - пусто било старото Млинское, пусто като изоставени гробища. Само няколко комина пушели и тънките струйки дим се вдигали към очите на небето, да му залюти, та и то да види мъка.
Дърва за огрев имали - гората ей къде е, но зърно - хич. Маря Ивановна брояла картофите всеки ден и подир всяко броене слагала в торбата по един камък. Тежи ли вързопът, спокойна е Маря.
Какво ти спокойствие: и двамата й сина били на фронта, и за двамата получила хей това известие: "Твоите орли, майко, загинаха геройски и записаха имената си върху пантеона на безсмъртието". Не, такова безсмъртие Маря Ивановна не желаела. Много безсмъртни станали в Млинское! Тя искала да види синовете си тук, в двора. Да ги изпрати на нивата, да я засеят, зърно после да ожънат и овършеят; есента да ги ожени, на снахи да се порадва и внуци да изгледа. Колко пъти все тези сънища сънувала Маря Ивановна. Да залъже мъката си.
С времето лека-полека се примирила и обърнала очи към стария, мъжа й Иван Данилич. Той й останал, той й бил единственият, кажи-речи и в селото, ако не броим неколцината старци. Е, замахвал някога Данилич, по гърба главно или отзад я первал. Калните му ботуши оставали в ръцете й като закана за семейно щастие. Друг път с поглед хляба й вгорчавал. Но всичко това било отдире. Порасли синовете, вразумили го. И научил се Иван Данилич на обноски и на уважение, на приличен живот с хазайката. А когато вестта намерила дома им, Иван Данилич омекнал и се смалил като болнаво дете.
По същото това време фронтът дошъл току до селото, завалели снаряди и куршуми вместо дъжд, брой нямали запалените къщи и убитите стопани. Но и от огън човек търси и намира спасение. Едни избягали в гората и там срещнали немски пехотинци, които прочиствали района, други успели да се доберат до партизанския отряд и оцелели.
По същото това време в двора на Иван Данилич помощ потърсило едно ранено куче. Не било съседско, непознато било. Наподобявало вълк, но с черна козина. Ушите му стърчали корави като шишарки, а очите му - едновременно благи и зли. Маря Ивановна обичала животните, то - кой селянин не ги обича, та намерила парче от стара риза на някой от синовете й и превързала раната на кучето. А Иван Данилич се заел да го кръщава. Изредил десетина кучешки имена, ала гостът оставал безучастен. Сетне казал на шега "Бау-бау- баик" и кучето наострило уши и завъртяло опашка - ще речеш зарадвало се. "Значи - рекъл тогава Данилич, - ако това не е името му, то поне е прякорът му." И се засмял. "Баик! - повторила след него стопанката. - Баик ще му е името."
Поминало време, фронтът се придвижил на изток. По-младите старци, оцелели от болести, се хванали за плуга, а грохналите дремели по печките и безгласно дишали. Иван Данилич не пожелал да оре и сее за фашиста. Прибрали го един ден в комендантството и вечерта Маря Ивановна го намерила полумъртъв, пребит, хвърлен край реката. По-право кучето го намерило и с вой и ръмжене й посочило пътя. Домъкнала тя окървавеното и прекършено тяло на мъжа си до самия одър и се заела да го лекува. Не отронила сълза, макар мъка да я задушавала. (Спряла да плаче подир онзи омразен ден, когато получила вестта за смъртта на синовете си.) Маря намерила меча мас, билки и мляко от кобила. Всичко щяла да намери, само живота на Данилич да спаси! Защото иначе - сама с това чуждо куче...
И съдбата този път застанала на нейна страна. Засвидяло й на съдбата - малко ли й била взела!
В края на месеца Данилич се вдигнал на крака, а като позаякнал, започнал да излиза за дърва. Но само нощем - никой да не съзре сянката му. Така днес, така утре, докато веднъж не се върнал. Маря Ивановна го чакала до зори, после запалила свещ и я сложила до другите две, отдавна догорели.
И обърнала очи към кучето. Баик усетил топлината на ръцете й и по своему търсел начин да й се отблагодари. Където и да мръднела Маря Ивановна, Баик след нея. Човек и вълк ще разкъса, но няма да им позволи да се приближат до стопанката, та камо ли да посегнат за зло.
И през иглените уши на теглото преминава времето.
Запролетило се, лятото дало храна на фашистите, но през зимата на следващата фронтът тръгнал от изток на запад. Скоро край селото започнали да тътнат снарядни взривове. И пожари да светят. А окупаторите станали още по-жестоки: колко стари хора, че и деца избили. Даже кучетата трепали - помагали били на партизаните.
Един ден съсед на Маря Ивановна казал, че фронтът вече е зад хълма и посочил края на селото. А същата нощ я навестил Иван Данилич. Помни тя: тихо отворил вратата откъм задния двор, примамил с ръка кучето, влязъл и право при иконите, където светели трите свещи. С пръсти загасил едната и чак тогава погледнал жена си. А тя - ни жива, ни умряла, къде да се дене от радост!Разговорили се те, взел Данилич картофи и единственото шише водка, взел и се простил с думите: "Изпращай в седмицата по веднъж Баик с червен конец на шията: ще знам, че си жива. Аз ще махам конеца, ти ще знаеш, че живея... Така, старо, до победата." И изчезнал в тъмната нощ заедно с кучето, на чиято шия аленеел конец.
До сутринта Маря Ивановна стояла будна. Чакала завръщането на Баик и докато чакала, разбрала колко трудно е на човека, останал съвсем сам, дори и без куче. И колко по-добре му е да има до себе си живинка, макар и безсловесна.
Призори Баик се върнал без червения конец и за първи път Маря Ивановна се усмихнала.
Занизали се дни и нощи, седмици и месеци. Фронтът не помръдвал. Всичко наблизо изгоряло от огъня и желязото, но гърмежите не стихвали. А Маря Ивановна продължавала да изпраща Баик с червената нишка на шията и той - да се завръща при нея без конеца. След всяко завръщане Маря му давала половината от своята оскъдна вечеря. От съседа Маря научила, че партизаните разрушили големия мост на Днепър, че запалили депото на Пирла, че взривили няколко влакови композиции с оръжия за Хитлеровите войски. Научила още, че партизаните се срещнали с части на съветската армия и образували ударен юмрук. Тръпнела Маря Ивановна от всичкото това, което чувала: радвала се, но се и бояла. Съдбата го спаси подир боя, но там, където е сега, се стреля непрестанно. Може ли гората да го опази?
Онази нощ, най-студената и най-светлата, Маря Ивановна не успяла да прелъже съня. Поседяла с подвити крака върху старата черга на печката, ала дрямката не я хванала. Полежала някое време - същото. Тогава станала и отишла в мазето. Преброила картофите и сложила в торбата още два камъка. Най-големите два картофа Маря решила да опече за мъжа си и да ги изпрати в кърпа, вързана за врата на Баик. Но тая нощ кучето се забавило необичайно дълго. И Маря Ивановна потънала в мисли: може би отрядът му е в акция или са отишли за продоволствие - то гладно воюва ли се... Не, с конец или без конец Баик щял да се завърне, това тя знаела. А го нямало. Преобръщала в главата си бодливите мисли, но от тях никаква полза - само болката й нараствала. А истината била страшно проста. Баик намерил трупа на Иван Данилич край повален от бомба дънер, близнал стопанина си по темето - студено. Ръфнал му дрехата - Иван не помръднал. Под шубата била избила кръв и кучето я подушило. Разтреперило се то и този мирис го подгонил към селото.
Баик прекосил дерето и се покатерил по височинката току до Млинское, но изведнъж спрял: червеният конец бил на врата му! А Баик знаел, че по пътя за село винаги се е връщал без конеца...
Тогава? Тагава извил глава и се опитал да захапе връзката. Не успял. Започнал да се мята по земята, да се увива о дърветата - конецът си стоял на мястото, здраво завързан от грижливите ръце на Маря Ивановна. Не провървяло на кучето и в трънака. Раздрало си едното ухо и топлината, която почувствало, го направила непредпазливо и сприхаво. И Баик - това умно куче, извършило глупост: излязло в полето, където с вятъра летели и куршуми. Подобно на застрелян заек кучето се прехвърлило през глава и паднало в тишината на неизвестното. Приближил се немски войник, погледнал жертвата си и се разсмял гласно: "Вижте, вижте, тук и кучетата са комунисти!" Кискал се и сочел с автомата си червения конец, вързан за шията на животното.
Маря Ивановна осъмнала будна. Печените картофи изстинали в ръцете й. Денят я подкарал на работа - имала какво да свърши тя на нивката, ала тревогата я задържала край печката. Помаяла се така ден-два и животът й тръгнал както преди само че без пътешествията на кучето.
И решила Маря Ивановна, че Баик е мъртъв, че същата участ е сполетяла и мъжа й. Не се досещала дори, че Баик е загинал, за да не научи тя, че нейният Иван Данилич, единственият й Иван, е убит.

...

През 1973 година, когато ме развеждаха из онези земи, Маря Ивановна бе още жива, навършила осемдесетте. Ровела, разправяха ми съседите й, по стар навик земята, садяла и събирала картофи, за да има какво да брои през студените зими и да заделя по два от по-едрите за Иван Данилич, стопанина й. Слагала картофите в тиха жар, след време ги изваждала и грижливо издухвала почернелите им корички, а като изстинели, отивала до прозорчето на старата къща да види къде се дява Баик, че не идва.
   Край

Пакетът "Мобилност" няма да се преразглежда

автор:Дума

visibility 219

/ брой: 181

Тол системата може да не тръгне и на 1 март

автор:Дума

visibility 182

/ брой: 181

БДЖ отменя влакове, няма локомотиви

автор:Дума

visibility 285

/ брой: 181

Вносните цигари задължително с дата на производството

автор:Дума

visibility 106

/ брой: 181

Париж подава ръка на Рим за мигрантите

автор:Дума

visibility 139

/ брой: 181

Лаура Кьовеши става главен прокурор на ЕС

автор:Дума

visibility 225

/ брой: 181

САЩ правят коалиция в ООН срещу Иран

автор:Дума

visibility 201

/ брой: 181

Нов Ньой?

автор:Юри Михалков

visibility 387

/ брой: 181

Връх на невинността

автор:Павлета Давидова

visibility 354

/ брой: 181

Много шум и... нищо

автор:Галина Младенова

visibility 262

/ брой: 181

Новите "Кучета" откриват сезона на Арт театър

автор:Надежда Ушева

visibility 194

/ брой: 181

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ