Какво тук значи някаква си личност?

Катя ЯНЕВА

Няма да престанем да помним Вапцаров. И да го припомняме на склонните да забравят. И неговите стихове. И делниците му в изпитателна за човечеството епоха. И разстрела на шестимата. И песента. Прощалната.
Става все по-трудно това припомняне. Ние сме много, много други хора. Различни от тези, с които е живял, които са го обичали, които са работили с него; които са го подкрепяли или търсили неговата подкрепа, които са му се доверявали и на които той е вярвал, за които е писал "Ний сме слети с сърцето, с умът"; не сме и тези, които са го преследвали, изтезавали, пребивали до "не човек"... убили. Ние понесохме много истини, недостъпни за него, смеем се на заблуди, не се скъпим на обвинения, клевети. Изглежда сме по-повърхностни от неговите съвременници. Повърхностни - меко казано. Може би - по-безотговорни.

Какво значи фашизъм, монархофашизъм?...

Ние все още не знаем, а дали и искаме да знаем, какво сме преживели като народ по времето на Вапцаров, не изясняваме до категоричност нашето близко историческо минало, което за него е било предизвикателно настояще. Учени историци ни оставят в двоумение какво значат за България такива думи и словосъчетания: фашизъм, монархофашизъм, съпротивително движение, антифашизъм, комунизъм, комунист, фашист, другар, предател... Днес коя от тези думи звучи така, както са звучели по времето на разстреляните шестима? А ние отговаряме ли въобще за думите си днес?
Проумяваме ли що за човек е бил този Вапцаров? Или имаме ли сили поне да се опитаме да го разберем? Или искаме ли наистина да стигнем до същността му? Как? Ще пренебрегнем ли труда на всички изследователи? Ще се оставяме ли да ни подвеждат?
Четем ли Вапцаров днес?
Интересува ли ни този човек? Засяга ли ни съдбата му?



Картини на насилие и... смях


Това беше началото на един отзив за филма "Вапцаров. Пет разказа за един разстрел", отзив, не защото някой си го очакваше от мен, не защото филмът беше отличен с националната награда "Златен ритон", не защото професионално би трябвало да ме интересува след десетилетия участие в научната работа, посветена на Вапцаров, в Института за литература на БАН, а защото между малобройната публика в зрителната зала, докато течаха всички тези поразяващи картини на кръв и насилие... прозвуча смях! Някакви момчета, студентчета, вероятно минаващи по програма този ми ти нещастник Вапцаров, гледаха ли, не гледаха ли екрана, кой знае защо се разсмяха... Този смях обяснява началните ми думи. Сега, след като съм прочела сигурно - не всичко, от споровете за филма, не само ще потвърдя, господа и дами, че ние, днешните българи, се примиряваме с неизясняване на изключително важни събития, съществени процеси, дейността на исторически личности, но поразително лековато любим и мразим! Лековато! Без да се стараем да разбираме сложни човешки характери в чуждо за нас време. И правим екстравагантни изводи, господа и дами, от документи, от собствени прочити на чужди творби.


На смърт чрез ... разстрелване


Режисьорът на филма Костадин Бонев в интервю казва: "Целта ми беше на всяка цена да извадя посланието, че Вапцаров е гениален поет." И как ще стане това? - Като се положи къртовски труд за издирване на документи. "Просто навремето е било невъзможно да се видят. Материалите са от Коминтерна, държавния архив, има и страшно много информация за личното дело на Георги Димитров." Разсекретени са полицейските архиви за активността на Вапцаров в т.нар. антифашистка съпротива, арестуването му, разпитите, осъждането "в името на Негово величество Борис III, цар на българите" заедно с неколцина още "комунистически функционери" на "смърт чрез разстрелване". Тази документация представя ли "гениалния поет"? Е, не. Може да представи донякъде "комунистическия функционер".


Какво хортуват тълкувателките на филма?


Но гениалността на поета все пак може да се прояви за зрителя, ако той чете и слуша строгото четене на Цветана Манева - стихове, стихове, съответно подбрани от "перфектните" (казва режисьорът) консултанти - известни литераторки. Едната от тях приключва своя книга за Вапцаров така: "Както е известно, героизацията се случва постфактум, поради стечение на исторически, политически, а и на съвсем субективни обстоятелства. Тогава влизат в употреба реторичните заклинания от "Писмо" и "Песен за човека", които в своето време не предлагат на гладните деца, на разкаяните убийци, на обезверените моряци нищо повече от една доктринерска "празна химера". Почти е сигурно, че преди разстрела поетът се е простил със собствените си химери и е прозрял - освен житейското - и идейното си фиаско, щом решава да документира скепсиса и тъгата на разочарованието в най-последните и прощалните, а всъщност в най-самоироничните си стихове за борбата, за която други "казват", че е "епична", докато за него остава истината, че тя е погълнала и унизила не само безценното благо на живота, но и "личността" на човека, безжалостно хвърляйки силите, младостта и таланта на смъртта - и на "червея".

Доктринерски... "празните химери"


Така че "перфектната" тълкувателка на Вапцаровото творчество товари това творчество с "реторични заклинания", "доктринерски "празни химери", нищо хубаво, господа и дами, нищо хубаво. Та и гениално! О, гениално е консултантското прозрение за предсмъртните стихове на Вапцаров!
Авторите на филма може би добронамерено са поискали да приближат поета до нас, до нашата човешка обикновеност. Да го направят някак си по-близък, сваляйки му ореола, наложен (както са убедени) от използващите го посмъртно. Да го измъкнат от фалша на наложената възхвала. Но... Никола Вапцаров наистина е... Как да изрека шаблонизираното, омаловажено от употреба название...


Той жалък, самотен нещастник, а вие?...

"Вапцаров. Пет разказа за един разстрел" е филм, създаден по документи (и игнорирал други), по стихове (и премълчал други), изразява една особена, неочаквана почит към Вапцаров. Съболезнователна! Съболезнователна! Авторите показват един добър, доверчив, самотен нещастник, талантлив непризнат поет, подведен, въвлечен в слабо, безсмислено и подвластно на лични диктаторски интереси движение (по-късно славословено като "антифашистка съпротива"), човек безволев, пипнат от дългата ръка на Москва ли, Сталин ли, Коминтерна ли, Георги Димитров с неговата баба Парашкева ли, гръмнат като враг на Царя, може и по погрешка... Язък за човечеца.
Вапцаров не заслужава такъв прочит на документите за неговия живот, не е искал и не искаме такова разчитане на неговата поезия.
А между другото - знаем ли какво значи днес човешко достойнство. Какво ли пък значи саможертва?
А ние, господа и дами, нека си говорим...


Самодоволните от себе си и от своята творба автори на филма Ивайла Александрова и Костадин Бонев, получили "Златния ритон". Иначе кой и на каква цена осребрява гениалния поет остава неизвестно...