28 Март 2024четвъртък10:39 ч.

ВРЕМЕТО:

Днес над Северна България ще се развива купесто-дъждовна облачност и на много места ще превали краткотраен дъжд, придружен с гръмотевици, има условия за градушки. Повишена вероятност за изолирани интензивни явления има до сутринта в западните райони, а около и след обяд в централната и източната част на Северна България. От северозапад ще продължи да прониква относително хладен въздух. Температурите ще се понижават и максималните ще са от 26°-27° в северозападните до 34°-35° в югоизточните райони, където вятърът все още ще е от юг; там ще бъде почти без валежи, предимно слънчево. Днес над Северна България ще се развива купесто-дъждовна облачност и на много места ще превали краткотраен дъжд, придружен с гръмотевици, има условия за градушки. Повишена вероятност за изолирани интензивни явления има до сутринта в западните райони, а около и след обяд в централната и източната част на Северна България. От северозапад ще продължи да прониква относително хладен въздух. Температурите ще се понижават и максималните ще са от 26°-27° в северозападните до 34°-35° в югоизточните райони, където вятърът все още ще е от юг; там ще бъде почти без валежи, предимно слънчево.

Антология

Поезия

Камен Васевски на 85 години

/ брой: 31

автор:Дума

visibility 2354

Следзалезна трева

Следзалезна трева, защо мълчиш? 

Къде е твоят шепот, сънно залюлял 

щурци и здрач, дървета и лъчи? 

Стоя пред теб смълчан. За нещо ми е жал. 

Висока беше ти - това го знам, 

по твоята снага шумеше бистър сок. 

През юнски ден - прозрачен и голям, 

гореща бе в пръстта, зелена навъзбог. 

Сега си ти забравена, сама, 

посечена от дъжд в горчивия си час. 

Ветрей те вятър, лепкава тъма 

тече по теб без жал. И иде вече мразЕ 

Следзалезна трева, сестра си ти, 

защото с тих цъфтеж очите ми дари. 

И, без да ща, от твоите черти 

приемам бавно аз. И болка ме гори.

Прости чудеса

Да потъна отново в бездънна гора 

със спокойна трева и клонати дървета, 

със светулки безчет и със птичи пера, 

дето кацат все тук - ту прегасват, ту светват. 

Ще се лее без звук, ще прониква във мен 

бистър въздух, дошъл от потайни посоки: 

от горещия хълм, олисял и снишен, 

от реката с върби, от небето високо... 

И дърветата вред, и гнездата по тях, 

и пръстта, и дъждът, и светулките-свещи 

са заченати тук от изтлелия грях 

и от спящи отци във земята гореща. 

Аз ги чувам сега и във птичия глас, 

и в шума на листата, със слънце залети: 

отзвучали човеци със власт и без власт 

до един са превърнати в стари дърветаЕ 

Синове светлооки и внуци добри, 

щом прекрача отвъд, щом при вас ще ме няма, 

потърсете гора през прииждащ април - 

и листец подранил... Потърсете ме само.

Нехристова възраст - II 

На Георги Йорданов

В нехристова възраст 

луд щурец не свири 

в твоя път небързащ. 

Ти за миг поспирай. 

Запази по нещо 

от това, което 

твърде често срещаш 

вкъщи и в полето: 

паднала трошица, 

лъч от топла дума; 

ехото от птица, 

баграта на шума. 

Нищо, че скъсяваш 

дните си нелеки. 

Пепел и жарава 

в тебе да не секват. 

В нехристова възраст 

пак мечтай открито. 

С безподобна дързост 

падай и излитай!

Вечната

Мамо, разбирам, че ти е потребна 

черната кърпа - баща ми жалееш. 

Съхне трева. И трева зеленее. 

Той си замина. Останахме с тебе. 

Идвам понякога само в неделя. 

Хлябът отдавна е вече изстинал. 

Ти си останала, друг е отминал 

между стените от дъжд посивели. 

И от годините непроменена, 

пак ли постилаш покривката, мамо? 

Рядко се случва да сипваш за двама. 

Сипваш за себе си... Сипваш за мене.

Лъчи изникват 

и пътуват...

Какъв пречистен ден върви, земята той прегръща... 

И мъж смълчан с очите си все гледката поглъща; 

момиче светло пак с разголени нозе изгрява, 

от туй денят голям започва по-красив да става. 

Нахлува лъх, проблясва цвят на женска плът наблизо, 

в сърцето на мъжа магесна светлина навлиза... 

А той е вече стар. И слаб. Живее в друго време, 

на гънките в годините му спомените дремят. 

Внезапно се разбуждат те и лумват като огън... 

Незнайно как на облак той понесе се към Бога. 

Мъжът не беше сам - със него - светлото момиче, 

което грабна той - далеко тайно да обича... 

...Пак синкав автобус под слънцето блести, ликува 

и хора, хора най-различни с него все пътуват... 

Какъв пречистен ден! Тече, не знае той предели. 

Мъжът е там. Седи с очи от хубост полудели.

Русалка

Денят бе ранен, обещаващ 

крила на птици, въздух бистър, 

рояк пчели, стада от крави 

със дълги сребърни капистри. 

И аз вървях, честит и ведър, 

по път разбуден с тънка пепел. 

И в тая утрин, много щедра, 

стаявах дъх, дори не шепнех. 

В небивал миг съзрях аз чудо: 

жена от Тунджа да излиза. 

Проблясна голата й хубост 

встрани от бялата й риза. 

Към нея тихо се насочих, 

но скоро тя ме забеляза 

и хукна през тревата сочна. 

Да спре я молех, но напразно. 

Трептеше женската й хубост, 

зовяха нейните камбани. 

В реката сетне се изгуби, 

но в мен картината остана. 

Сега нощта ми украсява 

и от съня ми не изчезва. 

Край Тунджа често преминавам 

и гледам в нея като в бездна.

Честит човек

В памет на Марий Ягодов

Замръкнах ненадейно сред път във планината. 

Настръхнал остър вятър свистеше срещу мене. 

И слушах как в нощта столетните дървета 

огъват се и стенат. 

Те скърцаха напевна, прегъваха се ниско, 

под снежните си дрехи - огромни, белобради. 

През преспи сняг аз крачех и крачех цяла вечер, 

препъвах се и падах. 

Най-сетне се добрах до бяла селска къща. 

Почуках. И тогава зад тъмния прозорец 

потрепна светлина. И някой се окашля. 

Вратата се отвори. 

В затоплената стая пред мене се изправи 

стопанинът. И сложи ръка на мойто рамо. 

По скулите му едри трептеше светлината 

от лампата голяма. 

И в този миг жена му, запретната до лакти, 

навярно бяла пита замесваше в нощвата... 

В дома на тия хора аз бях внезапен гостенин, 

довял ме беше вятър. 

В огнището пламтеше бориковият огън 

и вятърът в комина на пламъка ръмжеше. 

На прага незарити стояха мойте стъпки 

и сняг по тях растеше...

Безкраен диалог

- Наричам те: безумен и увлечен. 

Къде ме водиш толкова далече? 

- Не се страхувай. Да вървим нататък 

и да потънем до гърди в тревата. 

- Не виждаш ли, нататък е опасно: 

скали и скат, река и диви храсти. 

- Но има там и птици еховити, 

небе и връх. И те ще са, които... 

- Дотука спри. Не искам да те слушам. 

Върхът дими. Лулата му ли пуши? 

- Бъди без страх. Та там е мойто ложе. 

Ще стигнем него. Сетне там ще можемЕ 

- Страхувам се. Дотам е тъй далече. 

Назад върни ме. Пак ще дойде вечер! 

- Тогава аз звезда ще ти откъсна, 

над тебе прах от нея ще разпръсна. 

- Ще можеш ли? Нима си ти магесник, 

че смяташ всичко толкова за лесно? 

- Напред ни чакат птици еховити. 

Върви със мен. И повече не питай!

* * *

Запомни ме обсебен 

от пустинната жажда 

да се сливам със тебе 

и от теб да се раждам - 

ту след изгрева светъл, 

ту след залеза огненЕ 

Любовта ни е цвете 

пред олтара на Бога. 

Любовта ни наказва 

с непонятна магия: 

да не можем да мразим, 

да не можем да крием. 

Да оставаме мъдри 

даже в своите грешки. 

И отново да бъдем 

като в първата среща...

Утаена есен

Навред трева мъжди. Дими стърнище. 

И нежна пепел стеле се пред мене. 

Пръстта мълчи, останала без нищо, 

без моя глас, прелял се в друго време. 

Безпътен вятър слиза от баири - 

огромни стомни. Лятото изпи ги... 

Чевръсти мръвки жадно зърно дирят. 

На тях оставих аз - дано им стигне. 

Вървя полека. Ланшни стъпки чувам, 

родени тук през лятната ми радост. 

Нетленна земьо, трижди те целувам - 

за моя труд ти сладък плод ми даде! 

Сега почивай. Дъждове поглъщай. 

С родилните петна лицето ти е свято. 

И ден по ден зова ти ще ме връща 

към друг сезон...

И пак ще бъде лято.

Делник мой, 

свети ми още!

Аз цяла зима дъх не си поемах, 

звучеше глухо земната поема. 

И съскащ вятър падаше връз мене, 

дочувах как реката близко стене. 

Сега пък дъжд от седмица не спира - 

от зимното небе безспир извира. 

Нима така настъпва вече краят? 

Това ли трябва аз да разгадая? 

Сърцето ми трепери като пламък, 

но пламък плах във рухващ вече замък. 

Изгрей, сезон, с треви и теменуги, 

с разлистен клон и облак пеперуден! 

...Затрепка слънце - сякаш птица цветна, 

и тъжната земя с усмивка светна. 

Възвърнал сили, днес отново крача, 

и вече аз от зимата не плача. 

Разбрах добре - ще срещам още зими, 

и пролети за мене Бог ще има. 

Макар и стар, на този свят съм нужен 

със още път - и северен, и южен!

Камен Васевски е роден през 1935 г. в с. Крушаре, Сливенско. Има висше икономическо и висше журналистическо образование. Доктор е на филологическите науки. Две десетилетия е главен редактор на в. "Сливенско дело", после щатен регионален кореспондент на издателска къща "Земя прес", няколко години заместник-председател на Окръжния съвет за култура в Сливен.

Автор е на повече от 60 книги: поезия, проза, изследвания, мемоари...

Член е на Съюза на българските писатели и Съюза на българските журналисти.

Летният сезон тръгва с 10-15% по-високи цени

автор:Дума

visibility 435

/ брой: 58

Цената на яйцата гони световен рекорд

автор:Дума

visibility 428

/ брой: 58

Париж готов на война с Русия за Одеса

автор:Дума

visibility 557

/ брой: 58

ВМРО-ДПМНЕ отлага промените в конституцията

автор:Дума

visibility 433

/ брой: 58

Евросъюзът отстъпва пред фермерите

автор:Дума

visibility 426

/ брой: 58

Накратко

автор:Дума

visibility 399

/ брой: 58

Десница по дьо Сад

автор:Александър Симов

visibility 459

/ брой: 58

Обирът на руските активи

автор:Юри Михалков

visibility 510

/ брой: 58

Особена порода

visibility 447

/ брой: 58

Престъпен интерес на ЕС

автор:Юри Михалков

visibility 614

/ брой: 58

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ