Картата, на която я нямаше България...

В края на 1988-а бях изпратен в двуседмична журналистическа командировка от пловдивския вестник "Отечествен глас" в Санкт Петербург (тогава Ленинград). Беше в разгара на перестройката на Горбачов, така че много паметни събития видях с очите си за броените дни в Северната Венеция под знака на задаващия се разпад на великата държава заради покварения продажен съветски и източноевропейски партиен елит.
За зла участ личният ми тежък фотоапарат "Киев" също извърши предателство - престана да снима и така се завърнах в България без нито една снимка от великолепните музеи и дворци на града на Петър Първи.
Но останаха спомените.
В Лицея, където бе учил Пушкин, посетих със съпровождащата ме журналистка от вестника Татяна Касаткина и преводачката Ирина от "Интурист" една голяма великолепна зала - някогашната аула на лицея. Другите туристи минаваха и отминаваха, излизаха от залата, а аз по едно време се оказах в нея... сам, вцепенено загледан в голяма карта на стената от времето на Пушкин.
Карта, на която я нямаше България! Там, където днес е изписано във всички географски карти "Република България", имаше смазващ надпис: "Отоманска империя".
Руските ми придружителки се завърнаха уплашени да ме търсят защо не съм ги последвал и ме завариха все така потресен пред тази карта, където за секунди аз получих зашеметяващ урок по история. Осъзнах какво бе сторил един велик славянски народ за своите поробени братя в България, връщайки държавата им на картата на света. Незабравим урок и за чутовното дело, което бяха сътворили сънародниците ми, борци срещу петвековното робство, като Левски и Ботев.
Така получих в Лицея своя най-незабравим урок по история.
И тогава, в някакво предчувствие, изпитах силна болка за отечеството си.
За България, над която, в задаващите се смутни времена на хаос, отново е надвиснал Дамоклевият меч от опасността в бъдното някакъв нов надпис на чужда държава да се появи там, където днес чуждите дипломати (някои даже и трудно) намират името на България...