12 Ноември 2019вторник13:32 ч.

Бойна слава

Кървавото кръщение

Велик, велик е нашият войник - поклон пред неговите подвизи

/ брой: 87

автор:Димитър Копривленски

visibility 2226

Има едно име сред българското Опълчение, което следва да се знае и помни непосредствено след името на началника на Опълчението ген. Столетов. Едно малко особено име. Полковник Ф.М. де Прерадович - командир на 1-ва бригада от Опълчението. Дори само заради неговата книга "Спомени за Руско-турската война". Това е един великолепен, художествен, жив дневник на нашите първи бойни подвизи.
Описанието на полк. Де Прерадович за обстановката, боевете и погрома на турците над Стара Загора в тези дни, когато той е и комендант на града, е едно Вазово "О, Шипка!" в проза. Своето голямо бойно кръщение четири от опълченските дружини получават на 19 юли 1877 г. Сам генерал Столетов ги подрежда по заслугите им в боевете в тези дни така: 3-та, 1-ва, 2-ра, 5-а.
Трета е знаменната, на нея е поверена гордостта и отговорността да носи и вее Самарското знаме. В нея става нещо, което нийде по света не се е чуло. Петима доброволци знаменосци падат убити. Но петнадесетина протягат ръце да го спасят. С явния риск в същия миг да бъдат убити. Поема го сам дружинният подполковник Калитин. И е пронизан с два куршума. На унтерофицера Тома Тимофеев и опълченеца Никола Корчев се удава да го спасят. А и днес с. Калитиново и величествен портрет на Я. Вешин напомнят героите.
Ето и кратко описание на боя от полк. Де Прерадович:
"Когато в разгара на сражението срещу 3-та дружина се съсредоточили доста силни турски колони, нетърпеливият Калитин поискал разрешение от Столетов да атакува. Опълченците се хвърлили срещу турците под звуците на национална песен... Разказват, че 1-ва дружина се хвърлила в атака със същия устрем... Впрочем този бой има и своите светли страни. Тук за първи път българите се сражаваха на своята родна земя с вековния враг и бранеха родина и семейство с твърдост и неустрашимост, достойни за по-добра участ. Затова много помогнаха офицерите със своя пример..."



Воинският дух над всичко!


Българската армия има едва седемгодишно съществувание, когато през есента на 1885 г., след всебългарската радост от Съединението, й се налага да покаже резултатите от руската закваса. Дори може да се спори какво в нея е в повече - руското или българското, защото изключителна е щедростта на руското командване при въоръжаването на българската войска: безвъзмездно са й предоставени 282 оръдия със 145 000 снаряда, 37 000 пушки, 1597 коня за артилерията и кавалерията. Отделно на патриотичните организации са предадени 150 000 пушки, 2700 револвера... (Досега от НАТО - нито гилза, да ме извинява читателят - б.а.).
Духът обаче си е оня, българският, както при Стара Загора и Шипка. И крал Милан Обренович е трябвало поне малко да знае за това. И да не бъде толкова безумен послушник на Австрия. В резултат на което се завърта маховикът на двуседмичното братоубийство.
Министърът на външните работи И. Цанов съобщава, че сръбски войски са нахлули в България. А капитан Рачо Петров, началник на Щаба на армията, телеграфира на командира на Западния корпус: "От утре, събота, шест часа сутринта, войната със Сърбия е обявена. Вземете мерки!" Историците да кажат има ли по-късо и по-съдържателно разпореждане. Датата е 2.ХI.1885 г.
На следващия ден идват нови "екстрени" телеграми: до майор Данаил Николаев в Пловдив: "Н.В. заповяда да побързате с изпращането на батареята на капитан Тантилов..."; до капитан Никола Генев, командир на Трънския отряд: "Заемете во что бы то ни стало Круша..."
Така се нахъсва. Всеки ред, всяка дума на всеки "приказ" кънти. Такъв е стилът и на "другаря на военния министър капитан Ан. Бендерев", и на самия "управляющий Военното министерство капитан К. Никифоров"...
И българският войник тръгва. От връх Леща го повежда лично ротмистър Бендерев, този път като началник на Десния фланг. Сред настъпващите са 64 завърнали се от Цюрих, Женева, Лайпциг, Прага, Виена... български и чуждестранни студенти. Нека припомним само имената на Цветан Радославов, Никола Габровски, Иван Шишманов, Христо Славейков... А от височина Център първият български офицер, началник на артилерията капитан Олимпий Панов, наблюдавайки бойните действия, предизвиква телеграмата на Рачо Петров: "Негово Височество заповядва относно настъплението... да постъпите, както видите за добре!" И нашите настъпват от Сливница към Пирот така, че се налага сам граф Кевенхюлер, извънреден пратеник на Австро-Унгария, да предупреждава от името на Германия, Австро-Унгария и Русия, че ако българите не спрат да настъпват, ще срещнат австро-унгарската армия.



И без Одрин да не се връщате!

Годините отминават, Българската армия укрепва, подвизите по бойните поля прогърмяват над света. Тридесет и пет години след началото, поставено от Опълчението, и 27 години след победата при Сливница настава Одринската бойна слава. Българската армия тръгва да освобождава останалите извън пределите на Отечеството свои сънародници. Ей го къде е Одрин, а там българите още страдат и очакват своята свобода. На Русия не й достигат силите през март 1878 г. и наследниците на опълченците копнеят да довършат делото.
На 17 септември 1912 г. в луда надпревара камбаните из цяло Българско известяват - мобилизация! А началникът на Щаба на войската генерал Иван Фичев се коси, защото по план тя трябва да стане за 10-12 дни, а мобилизираните се стичат в казармите само за 3-4 дни. Бащи и майки, деца и дядовци изпращат към казармите своите близки като на сватба - с цветя и музика, с радост и заръка да се завърнат само като победители. Дори в Народното събрание и сред политическите партии има пълно единодушие. Всички, в това число и социалдемократите, подкрепят войната. Руски кореспондент пише: "Аз видях професори от университета, учени с европейска известност, тръгнали като прости войници с обозите..."
Войната започва на 5 октомври. Главният удар е насочен към Лозенград-Люлебургаз. На второстепенното направление по долината на Струма 7-ма пехотна дивизия има задача да овладее Солун. След двудневни сражения 1-ва и 3-та армия овладяват Гечкенли, Селиолу, Ескиполис... На следващия ден, 11 октомври, 3-та армия на ген. Радко Димитриев овладява Лозенград. А след още само седмица, на 19 октомври, ген. Георги Тодоров начело на 7-ма пехотна дивизия освобождава Неврокоп (дн. Гоце Делчев) и Димотика, 1-ва и 3-та армия постигат бляскава победа в Люлебургаз-Бунархисарската операция, загива летецът-социалист Христо Топракчиев и 2-ра армия на ген. Никола Иванов обкръжава Одринската крепост.
Тази прехвалена Одринска крепост, строена под ръководството на немски специалисти и обявена за непревземаема, става епицентър на коментари, спорове, надежди... Възелът се затяга, споровете да се атакува ли, как, кога... не спират. А една майка пише на сина си в окопите пред крепостта: "И без Одрин да не се връщате!..."
Близо пет месеца крепостта е под обсада и непрекъснат тормоз от българската артилерия. Започват дезертьорства. И от населението, и от аскерите. Отчаянието сред турците стига дъното!
На 11 март 1913 г. мечът на бойното майсторство се стоварва върху "непревземаемата" крепост. Започва канонадата на невероятната артилерийска подготовка за "ускорената атака". Тук е постигната непозната дотогава артилерийска плътност от 70 оръдия на километър фронт. За пръв път артилерията използва "преградния" огън, огневия "валяк"... С изгрева на луната тръгва и пехотата, за да влезе в Одрин, преди да са минали два дни от началото на артилерийската подготовка.
На 13 март сутринта светът чува невероятната новина: "Одрин падна, ден велик!"



Френско шампанско, но... за българите


Наложили сме си, че победата ни при Одрин е най-голямата българска военна победа в модерната епоха. И все пак в Първата световна война, в която влизаме на 1 октомври 1915 г. с 600 000 армия срещу с 15 000 души по-голямата сръбско-англо-френско-италианска армия, печелим големи сражения (Каймак чалан, Тутракан, Дойран...), които по мащаб се приближават или надхвърлят Одрин. А срещу нас този път са армиите на Великобритания, Франция, Русия, Румъния, въоръжени много по-добре...
Буквално от първия ден на войната в името на поробените си братя от Македония, за освобождаването и обединяването на всички български земи офицерите и войниците политат през телените мрежи, щурмуват превърнатите в зловещи укрепления планински върхове и "на нож" превземат отбранителните линии. Сърбите са принудени да бягат. И след жестоки боеве са превзети Пирот, Княжевац, Алексинац... Отпред е новата сръбска столица Ниш. А главнокомандващият съюзените армии на Централните сили на Балканите фелдмаршал фон Макензен най-настоятелно и последователно пренебрегва българските планове и интереси и следва само своите, немските цели.
На 22 октомври 1915 г. в небивал по героизма си нощен щурм 8-ма Тунджанска и 9-а Плевенска пехотна дивизия надвисват над господстващите височини около Ниш. И на следващия ден след пладне местното население тръпно посреща влизащите полкове с "Добре дошли, освободители!", "Добре дошли, братя!" Българите вземат в плен няколко десетки хиляди войници и офицери, стотици оръдия, пушки... А в последващите победни боеве победителите великодушно пускат по домовете им хиляди сръбски пленници: "По кукю, по кукю!" ("Отивайте си по къщите!"). От близо 700 000 самонадеяна сръбска войска само 120 000 успяват да се спасят по съглашенските лагери.
При Криволак презглава бягат от българите и французите. Още по-бързи са англичаните при Дойран след първата наша атака. Но "неутрална" Гърция ги спасява, като прибира оцелелите англо-френци в Солун. Загиват 21 000 френски и английски войници, 1500 са пленени. Между по-интересните трофеи в пленените обози се оказват 200 000 бутилки шампанско, изпратени като дар на френската армия от патриотичен френски индустриалец. Българските войници с удоволствие се почерпват. И му пращат благодарствена картичка.



Епопея при Завоя на Черна

Българите бранят Битолското поле, което Антантата ожесточено атакува. А по кръвопролитност боевете тук надминават всички други в Македония през Първата световна война.
Река Черна тръгва от Кичевския балкан и тече на изток по Битолското поле. Там завива на юг, стига с. Брод и прави рязък завой - на север. Това е легендарният Завой на Черна, край който се водят историческите боеве, покрили със слава Българската армия. В настъплението си тя отхвърля съглашенците отвъд реката през есента на 1915 г. След това войната се превръща в позиционна.
Почти след година, през септември 1916 г., ген. Сарай, френски военачалник, командващ войските на Антантата на Солунския фронт, събрал достатъчно сили, тръгва в настъпление срещу дясното крило на българските позиции. Но напорът е отблъснат. И от началото на октомври ген. Сарай насочва всичките си сили към отбраняващите се при Завоя на Черна български войски. Залогът е голям - овладяване на Битолското поле и възвръщане на Македония.
Тук съотношението на силите е на страната на ген. Сарай. Особено силно е превъзходството на съглашенците в артилерия. Българите имат само 10-12 батареи срещу 40 противникови. Бранителите са затруднени и от каменистия терен на позициите. Окопаването и ходовете за съобщение са плитки.
На 5 октомври 1916 г. сърбите провеждат първата си атака при най-южното течение на реката. Успяват, но за кратко. Контраатаката на българите ги помита. Взети са и много пленници. И от средата на месеца започва непрестанен барабанен огън на съглашенците. Положението на храбрите защитници става все по-опасно. Само за един ден сърбите провеждат 8 последователни нощни атаки. Но не успяват. Има дни, в които срещу българите се изстрелват по 50-60 хил. снаряда. Това е и причината силите на Антантата да напреднат малко. Следват отбранителни рубежи на българите при селата Чегел и Полот, при Пелистер-Червената стена. Има случаи, когато за смелост в сраженията с българите на колониалните дивизии се дава и алкохол, ракия или вино. Но и това не помага.
Епопеята край Завоя на Черна остава в българската военна история, възпята от поета:

Завоят на Черна!
Възторг безконечен.
Българийо, гордей се
с героите смели,
при Черна умрели!



Малкият Сталинград - Драва Соболч

По време на титаничната битка срещу фашизма, на 6 март 1945 г. рано сутринта, германската армия нанася на три места удари по войските на Трети украински фронт. Това е началото на операция "Пролетно пробуждане", която в частта си срещу Първа българска армия на ген. Владимир Стойчев е кръстена "Горски дявол". А във военната ни история тези боеве през март 1945 г. са известни като Дравска отбранителна операция.
Целта на вермахтците е да разгромят 57-а съветска армия и да ликвидират Първа българска. И струпват подобаващо количество жива сила и бойна техника, включително 1-ва казашка кавалерийска дивизия.
На дравския участък се отбранява 4-ти корпус с командир ген.-майор Стоян Трендафилов. Трудно е да се хронологизират тези тежки отбранителни боеве. Германците разбират, че отиват към края си. Сигурно и много ги е яд, че довчерашните им съюзници сега яко им се противопоставят. Затуй го измислят и този "Горски дявол". И през нощта на първия ден, в 1,20 ч., форсират Драва. Навлизат в с. Драва Соболч, преминават канала Фекетвиз, овладяват и селата Драва Полконя и Драва Чехи и се насочват към с. Гордиша. Трета пехотна дивизия контраатакува при с. Драва Соболч и с. Кендердж. Германците продължават с атаките, българите - с контраатаките. Това е първият ден.
На 7 март нашите полкове контраатакуват. На следващия ден в боевете се включва и 133-ти съветски корпус. Започват ожесточени боеве при Драва Соболч, които продължават 14 денонощия. С цената на много жертви хитлеристите пробиват отбраната в участъка на съветската дивизия на фронт от десетина километра. На помощ дотичва с едно артилерийско отделение нашият 31-ви пехотен полк. В следващите няколко дни полкът води ожесточени боеве при селата Кишбайом, Яко, Чекел и Сабаш.
Кулминацията е на 15 март. Това е датата, когато хитлеристите спират настъпателните си пориви. Българските и съветските полкове почти са ги изтласкали от плацдарма при Долни Михоляц. Хитлер се опитва да дава нови заповеди. И понеже среща съпротива и неизпълнение, заповядва от униформите на войниците и офицерите да бъдат откъснати опознавателните знаци на елитни немски части. Командващият немската групировка Зет Дитрих заповядва да бъдат събрани в нощно гърне военните отличия на командирите му и ги изпраща в Главната квартира на Фюрера. За което и българите имат принос...



Рекордите по родолюбие на парашутистите

Дали днес България има парашутисти! Дори на мен, професионалния военен, не ми е известно. Щом обаче нямаме авиация, няма как да ги има. Е, нека им се порадваме по паметниците и спомените. А за мен лично е чест, че познавах един от първите - полк. Никола Костадинов, председател на Съюза на военноинвалидите и пострадалите от войните. През Втората световна война той е командир на взвод, адютант и началник на щаба на Парашутната дружина.
Дали има останали още живи от тях? Тези редове тук са почит, поклон и памет за всички български парашутисти - и живите, и мъртвите.
През 1944 г. при Стражин с цената на 35 убити и 65 ранени дружината побеждава доскорошните си учители - германците. На 11 октомври на военния парад на заминаващата за фронта челичена дружина командващият армията ген. Владимир Стойчев ги благославя: "Парашутисти, синове мои! Вие ще бъдете челика на моята стоманена армия!" И те изпълняват думите на своя командир. В Българската армия няма друга дружина, в която от командира до последния редник всички да са окичени с ордена "За храброст".
И още нещо: след победите ни при Стражин лично ген. Стойчев заповядва загиналите да бъдат погребани в София. Така е поставено началото на Алеята на парашутистите в Централните софийски гробища, поддържана и днес.
Не само това. На останалите живи парашутисти след боевете при Стражин като награда предлагат да се върнат в България. И неочаквано, или съвсем очаквано, никой не се възползва от предложението! Затова говорим за рекордите на парашутистите. И уроците им по родолюбие.
В армията се знае: няма добър полк с лош командир на полка! И тъй като тук става дума за нашите превъзходни парашутисти патриоти, редно е да отдадем заслуженото и на командира на Парашутната дружина и да назовем с поклон името му - капитан Любомир Ноев. Посмъртно произведен в звание полковник.



Ужасният за врага български "специалитет" - атаката "На нож!"


Прехвърлянето на нашата армия от турската на сръбската граница в първите дни на Сръбско-българската война през 1885 г.


Художествено-историческа възстановка за обявяването на Балканската война на 5 октомври 1912 г.


Последни мигове преди атаката - Източна Тракия, Балканската война


16 октомври 1912 г. След първото бойно летене. В аероплана пилот-авиатор е поручик Радул Милков


Битката при Булаир (6 май-6)


Наши трофеи след славните победи в Балканската война

Част от българските парашутисти, които извършват първия български въздушен десант в района на село Страцин, Македония, през октомври 1944 г.


Славната Дравска епопея


Генерал Владимир Стойчев и командирът на Парашутната дружина капитан Любомир Ноев

Борисов обещава газ от целия свят

автор:Дума

visibility 279

/ брой: 217

Над 50% от българите ще пазаруват на "Черен петък"

автор:Дума

visibility 189

/ брой: 217

Всяка шеста бучка сирене с палма

автор:Дума

visibility 245

/ брой: 217

Отварят пристанище Варна за най-тежките кораби

автор:Дума

visibility 149

/ брой: 217

Гърция отваря пътя на Китай към ЕС

автор:Дума

visibility 276

В Берлин се договориха за пенсионната реформа

автор:Дума

visibility 258

/ брой: 217

Социалистите печелят изборите в Испания

автор:Дума

visibility 166

/ брой: 217

Башар Асад: Америка губи хегемонията си

автор:Дума

visibility 208

/ брой: 217

"Мини Марица изток" поглъщат нови села

автор:Юлия Кулинска

visibility 285

/ брой: 217

Здраве му кажи!

автор:Аида Паникян

visibility 286

/ брой: 217

Датата

автор:Дума

visibility 131

/ брой: 217

30 години преход - 30 години скандали

автор:Евгени Гаврилов

visibility 532

/ брой: 216

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ