Корабът на мечтите

Плаваме. Наоколо морето е безбрежно - навсякъде вода, синева, небето и водата се сливат в общ хоризонт и ние смятаме, че вървим към него. Хубаво е да плаваш към хоризонта - той изглежда все по-близо и е нужно още филия време и малко сол търпение да го достигнеш. Стискаш зъби, преживяш сухия хляб и се надяваш.

Корабът е здрав. Въпреки вълнението, което приижда страховито вечер и после се оттегля на зазоряване, въпреки бурите и огромните вихрушки, издигащи стълбове вода и запенена стихия, въпреки всичката непредвидимост на суровата природа корабът следва уверено курса си, сякаш нищо не може да го разколебае, да го отклони от пътя. Не знаем името на капитана, само го наричаме с прозвища и всичките те са нежни, уважителни и стойностни - какъвто несъмнено е самият капитан.

Минава време, търкулват се години, петилетки, десетилетия - океанът е все така безбрежен, корабът също изглежда още здрав, бурите идват и отминават, ала хоризонтът е точно толкова далече, колкото си беше в началото на плаването. И тогава ние, пасажерите на кораба, започваме да се съмняваме и да негодуваме - какво става? Нали уж се движим, при това съвсем прилично? Корабът беше като нов в началото, пълен с енергия и сила, още не е остарял и сега, три десетилетия по-късно, а едва пори вълните с няколко възела скорост. 

Да не би някой да му е откраднал горивото

Или капитана да са го сменили, без да разберем? Не е възможно, не сме слизали на сушата цели трийсет години, няма как да го сменят с друг. Или пък да е станал вътрешнокорабен капитански преврат и сега някоя друга, по-некадърна фуражка от обкръжението на стария моряк да управлява голямата ни лодка, но по друг курс и в друга посока? Нещо такова трябва да се е случило, защото усещането ни е, че се въртим в кръг, че хоризонтът е мираж, а единствената реалност сме самите ние, очакващите да пристигнем там, където е хубаво, за където сме тръгнали. Всъщност единственото истинско нещо е очакването, така ни се струва понякога, когато сухият хляб съвсем ни вгорчава.

И после, скупчени на групи или гравитиращи около някаква нова надежда, поостарели на години, не и на мъдрост, пътниците установяваме, че този наш път няма крайна цел и спирка всъщност няма, защото сме зазидани в сянката на съдбите си, а това движение, което сме виждали, е бил потокът на времето край нас... Този кораб никога не е плавал, бил е фалшив, билетите, които платихме с нещастния си живот, нямат стойност. Дрейфувал е върху мечтите ни, въртял е перката, надувал е свирката, имало е рулеви, боцман, капитан, всичко е било налице, но никой никога не е възнамерявал да придвижва коритото напред. Просто са събрали парите от билетите ни, купили са си каквото им трябва за охолен личен живот 

и сега ни залъгват, че хоризонтът е все по-близо

рисуват картини, събития върху илюминатора на времето, а витлото се вихри на място и образува вълни, бури и тайфуни; но всичко е бутафория за замазване на очите, всичко е измама. Защото никой не иска реалността да бъде виждана такава, каквато е. Далеч по-лесно е да формираш действителността според своята потребност. Тази работа се оказа не толкова трудна, особено когато си обожествен заради недостатъците ти, харесвани от всички. Когато народът драпа за пасажерски билет и борсовата му цена непрекъснато расте, няма значение дали корабът наистина плава. Важен е билетът; достатъчно е да се качиш на борда и вече си спокоен, че си хванал правия път, напипал си правилната посока. Остава ти само да чакаш, докато този плавателен съд, събрал телата и душите на цял един народ като ковчега на Ной, открие обетованата земя отвъд хоризонта - там, където цари справедливост, хармония и щастие. 

Демокрацията се оказа такъв фалшив билет. Обстоятелствата показаха, че е еднакво лесно да формираш лъжовни мечти и асоциални деструкции в различни и теоретично напълно противоречащи си обществени системи; демокрацията убедително деконструира илюзията, че можеш да живееш собствения си живот волево, свободно и съзнателно, ако си позволил реалността да бъде подменена с илюстрации, а щастието - с лотарийна игра. И ако доброволно си се лишил от правото и способността да избираш сам боцмана, кормчията и капитана, пренебрегвайки фундаменталния факт, че корабът е твой. И не желаеш да знаеш посоката, щом друг те води, достатъчно ти е да гледаш и слушаш новините за изкуствените тайфуни, бури и шеметни водоскоци на морето - но без да излизаш на палубата или да се качваш на мостика, там е само за командния състав. В същото време (не)съзнателно да се заблуждаваш с откровено лицемерните внушения, че закотвеният кораб уж избягвал огромни водовъртежи, че плавал с най-бързия възможен ход, че хоризонтът е все по-близо; залъгваш се с какви ли не измамни щуротии, нямащи нищо общо с трагичната каютна действителност, в която си принуден да битуваш.

Не е напълно ясно кой точно е виновен за всичко това - дали пасажерите с корабни билети като бонови книжки за масова интронизация, или капитаните, сменящи се един друг във въртележката на затворената си псевдоаристократична центрофуга. Има ли значение? Едните са отговорни за своята неморална наивност, че демокрацията е достатъчно хапче за успех, другите - за своя морален недостиг на човечност. Пасажерите живеят в измамното бъдеще, капитаните - в окраденото настояще. Познайте кой е по-добре.