Кратки разкази от ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ

ПРОФ. ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ, д.м.н., е автор и съавтор в над 590 научни труда, на над 19 художествени книги и др. Написал е 20 сценария за документални, игрални и научно-популярни филми. Председател е на Българското медицинско дружество по остеопороза и остеоартроза и на Съюза на писателите лекари в България "Димитър Димов", заместник-председател на Българското дружество по ревматология, заместник-секретар на UMEM (Международен съюз на лекарите писатели). Член на Съюза на учените в България, Съюза на българските писатели, Съюза на българските филмови дейци - секция "Сценаристи", Съюза на журналистите в България, Българската асоциация на филмовите, театралните и радиосценаристите и др. Отличен е с 65 национални и международни номинации и награди, като 30 от тях са за литература, сред които "Димитър Димов" и "Георги Караславов".


СТАРЕЦЪТ И ГЪЛЪБИТЕ

Всеки път, когато отивах да тичам, го виждах на пейката при входа на парка - изпит, изгърбен, в посивял костюм, осемдесет и няколко годишен, заобиколен от ято гълъби. Имаше всякакви - шарени, сиви, черни, бели... Суетяха се, перпеляха, гукаха около краката му, оправяха с човка перата на гърдите си и покриваха земята с пух. Кацаха на пейката до него и пърхаха с крила. После се връщаха на земята. Накокошинваха се, въртяха се в кръг и гърлено и дълбоко гукаха, за да впечатлят женските. Те не им обръщаха внимание и кълвяха нещо по земята. Той ги гледаше, главата му леко потрепваше, бастунчето тъмнееше между краката му.
Един ден излязох по-рано от обичайното. Видях го да поема от продавачката на количката кифла в амбалажна хартия и да прибира стотинките в портмонето си. Бастунчето висеше на китката му. Обърна се и тръгна към входа на парка. 
Гълъбите го очакваха пред пейката. Видяха го, запляскаха с крила, разхвърчаха се, отново накацаха на земята и загукаха нетърпеливо. Мъжките забравиха да ухажват женските и се запровираха между другите, за да са по-близо до краката му. Той седна на мястото си, отчупи късче от кифлата, разрони го с костеливите си, разтреперани пръсти и поръси земята с кафяви кифлени трошици. Гълъбите се нахвърлиха и за секунди ги изкълваха. Така няколко пъти. После той извади от джоба на сакото си найлонов плик, загъна остатъка от кифлата и го пъхна внимателно в джоба на сакото си. Не разбрах защо прибра кифлата - за да я орони и даде на гълъбите на следващия ден, да я запази за себе си за закуска или да я занесе на някой, който го очаква вкъщи...


ТАТКО, ТАТКО...

Татко, татко - застана срещу мен три-четири годишен синеок хлапак, обърна се и се смеси с другите деца от детската градина - чакаха родителите си да ги отведат вкъщи. 
Взех сина ми и тръгнахме.
Татко, татко - прозвуча зад мен.
Обърнах се - хлапакът бе застанал срещу висок мъж и го гледаше със сините си очи отдолу-нагоре. Смееше се и подскачаше на място. Обърна се и избяга при другите деца. Продължи да се смее и да скача. 
На следващата сутрин попитах възпитателката защо малчуганът казва "татко" на чуждите бащи. 
Не осъзнава смисъла на думата "татко" - каза тя.
Как така? - попитах аз.
Родителите се развели, преди да се роди - отговори тя.
Погледнах настрани. Хлапакът се гонеше с другите деца из двора на градината.


ВЕТЕРАНЪТ

С маскировъчна избеляла униформа, бели коси до раменете и сиви, безизразни очи ветеранът седеше на пейката в парка до кошчето с боклук, отпиваше бира от пластмасова бутилка и хвърляше ядки на катеричките в краката си. На гърдите му тъмнееше ръждясал кръст за храброст.
Какво мислиш за убитите по бойните полета? - седнах до него и посегнах към бутилката с бира.
За мъртвите трагедията започва с мобилизацията и свършва на бойното поле - отговори той. 
А за живите? - отпих от бирата и му върнах бутилката.
И за живите трагедията започва с мобилизацията, но продължава до края на живота - отпи и допълни: - Войната превръща и мъртвите, и живите в животни.
Какво разбра след толкова победи? - посочих кръста на гърдите му.
Във войната няма победители, има само победени - отговори той.
Как така? - продължих да питам.
Убитият губи живота си на бойното поле, а оцелелият душата си. Аз съм от оцелелите - избърса с длан устните си и хвърли бутилката в кошчето до себе си.

Творбите в новата книга на Златимир Коларов "Кеш. Балада за късия разказ. Много къси разкази", изд. КЛМН (2025), са литературен експеримент текстът да се свие максимално, без да се изгуби въздействащата сила. Най-късият разказ е четири реда, най-дългият е една машинописна страница. Подредени са в четири части по десет разказа, разделени от пет фрагмента от есе "Балада за късия разказ", което да държи разказите плътно притиснати един към друг като перли в огърлица, за да не се разпилеят по земята. Идеята е, че не обемът, а съдържанието превръща текста в разказ, че разказът е отвъд това, което е написано. В премълчаното, в неказаното, в стаеното са отзвукът и провокацията да се замислим и да се променим към по-добро.