Мариус, или умението да разказваш

Да се откажеш от "Сътресение" - спектакъла по текстове на Хайтов, донесъл ти творческа радост, зрителски овации и високата оценка на специалистите, преди той да е доигран, въпреки че четири години ни радва. И да посегнеш към "Български разкази", други позабравени текстове от българската класика, след като току-що е излязла новата ти премиера "Балкански синдром" от Станислав Стратиев - това е толкова характерно за Мариус Куркински.
В "Български разкази" Мариус е включил няколко творби на известния наш разказвач Ангел Каралийчев. В четири от късите разкази ("Нероден Петко", "Тодьо, ле, сине, докторе", "Ех, това сладко станимашко винце" и "Огън") комизмът на ситуацията, персонажите, езикът му дават възможност да развие бързо виртуозни, бляскави комедийни миниатюри, но петият и най-дългият - "Росенският каменен мост", е историята, която го вълнува. Мисля си, че даже заради нея е решил да направи това представление. Историята за майстор Манол, който вгражда любимата си Милка в каменния мост над река Росица. В нея има драма, има развитие, има съдба. И толкова я харесва, че изневерява на режисьорския си усет (впрочем някои го възприемат и като режисьорска провокация към публиката), дели я на две части от една великолепна народна песен, използвана в целия й обем (музика Емилиян Гацов), и фактически прави разказа в две действия. Представлението би могло да свърши на фразата "И само месецът видя", актьорът се отдалечава и се скрива зад завесата, осветлението намалява. Възможен финал, така го и възприемаме. Извършено е предателство към любимата заради повелята на стария майстор и желанието на Манол да направи здрав мост за своите съселяни. Във втората част обаче Мариус Куркински развива и се занимава с послествията от постъпката/избор.
От всичките му избори досега личи, че той търси/рови българското, съизмерва го със сегашното, когато това е възможно ("Свекърва", "Големанов", "Златната мина", "Балкански синдром"), или просто го припомня и реабилитира пред днешния читател/зрител. В това има и някаква силно осезаема носталгия по детството, родния дом, кръга на домашните и най-близките, по една изгубена хармония. В "Български ракази" силно се усеща и тягата към забравените български думи, които са част от едно изгубено уютно и живописно минало, разказвано, препредавано от дядовци и баби на внуци. В самия спектакъл той дори натъртено превежда архаизмите на актуалния в момента говор и с това предизвиква допълнителни емоции.
В "Български разкази" обаче най-силно е внушението от умението да разказваш, т.е. актьорът като нашенска Шехеразада. Че Мариус е лицедей - това не е новина, че умее да открои смешното и тъжното - също. В този спектакъл откриваме разказвача и той много ни харесва. Това е една позабравена традиция в българското изпълнителско изкуство, която за мен и хора от моето поколение в спомените ни от детско-юношеска възраст се олицетворява от Спас Джонев ("Греховната любов на зографа Захарий" от Павел Спасов) и от Славка Славова ("Златната роза" от Паустовски). И този разказ на места е толкова прост, строг, чист, ясен. Изящен. Той произнася думите музикално, чува се всяка съгласна, в речта му има мелодия.
В първите му моноспектакли "Песен на песните" и "Дамата с кученцето" Мариус впечатляваше с умението да се превъплъщава в женската природа, сега впечатлява с умението да се превъплъщава в мъжката природа. Как ходят неговите старци. И винаги и на място, някак много естествено словото прелива в ритъма и стъпките на ръченицата. Какви типажи, какво слово, какво веселие цари в залата и какво внимание, докато се излива драмата на майстор Манол. Забележително!