17 Юни 2026сряда00:38 ч.

Информация:

Скъпи приятели! Ние пак сме тук! Времето се променя и налага необходимостта от трансформации. И ДУМА се променя и става електронно издание, но ще продължи да работи за вас и за свободата, справедливостта и солидарността. Благодарим ви за подкрепата! Скъпи приятели! Ние пак сме тук! Времето се променя и налага необходимостта от трансформации. И ДУМА се променя и става електронно издание, но ще продължи да работи за вас и за свободата, справедливостта и солидарността. Благодарим ви за подкрепата!

Мариус, или умението да разказваш

Именитият актьор и режисьор продължава да рови българското, да го съизмерва със сегашното, да го реабилитира

/ брой: 261

автор:Пенка Калинкова

visibility 4480

Да се откажеш от "Сътресение" - спектакъла по текстове на Хайтов, донесъл ти творческа радост, зрителски овации и високата оценка на специалистите, преди той да е доигран, въпреки че четири години ни радва. И да посегнеш към "Български разкази", други позабравени текстове от българската класика, след като току-що е излязла новата ти премиера "Балкански синдром" от Станислав Стратиев - това е толкова характерно за Мариус Куркински.
В "Български разкази" Мариус е включил няколко творби на известния наш разказвач Ангел Каралийчев. В четири от късите разкази ("Нероден Петко", "Тодьо, ле, сине, докторе", "Ех, това сладко станимашко винце" и "Огън") комизмът на ситуацията, персонажите, езикът му дават възможност да развие бързо виртуозни, бляскави комедийни миниатюри, но петият и най-дългият - "Росенският каменен мост", е историята, която го вълнува. Мисля си, че даже заради нея е решил да направи това представление. Историята за майстор Манол, който вгражда любимата си Милка в каменния мост над река Росица. В нея има драма, има развитие, има съдба. И толкова я харесва, че изневерява на режисьорския си усет (впрочем някои го възприемат и като режисьорска провокация към публиката), дели я на две части от една великолепна народна песен, използвана в целия й обем (музика Емилиян Гацов), и фактически прави разказа в две действия. Представлението би могло да свърши на фразата "И само месецът видя", актьорът се отдалечава и се скрива зад завесата, осветлението намалява. Възможен финал, така го и възприемаме. Извършено е предателство към любимата заради повелята на стария майстор и желанието на Манол да направи здрав мост за своите съселяни. Във втората част обаче Мариус Куркински развива и се занимава с послествията от постъпката/избор.
От всичките му избори досега личи, че той търси/рови българското, съизмерва го със сегашното, когато това е възможно ("Свекърва", "Големанов", "Златната мина", "Балкански синдром"), или просто го припомня и реабилитира пред днешния читател/зрител. В това има и някаква силно осезаема носталгия по детството, родния дом, кръга на домашните и най-близките, по една изгубена хармония. В "Български ракази" силно се усеща и тягата към забравените български думи, които са част от едно изгубено уютно и живописно минало, разказвано, препредавано от дядовци и баби на внуци. В самия спектакъл той дори натъртено превежда архаизмите на актуалния в момента говор и с това предизвиква допълнителни емоции.
В "Български разкази" обаче най-силно е внушението от умението да разказваш, т.е. актьорът като нашенска Шехеразада. Че Мариус е лицедей - това не е новина, че умее да открои смешното и тъжното - също. В този спектакъл откриваме разказвача и той много ни харесва. Това е една позабравена традиция в българското изпълнителско изкуство, която за мен и хора от моето поколение в спомените ни от детско-юношеска възраст се олицетворява от Спас Джонев ("Греховната любов на зографа Захарий" от Павел Спасов) и от Славка Славова ("Златната роза" от Паустовски). И този разказ на места е толкова прост, строг, чист, ясен. Изящен. Той произнася думите музикално, чува се всяка съгласна, в речта му има мелодия.
В първите му моноспектакли "Песен на песните" и "Дамата с кученцето" Мариус впечатляваше с умението да се превъплъщава в женската природа, сега впечатлява с умението да се превъплъщава в мъжката природа. Как ходят неговите старци. И винаги и на място, някак много естествено словото прелива в ритъма и стъпките на ръченицата. Какви типажи, какво слово, какво веселие цари в залата и какво внимание, докато се излива драмата на майстор Манол. Забележително!

 

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ