Мартенско

И е празничен март месец. Празник след празник: Баба Марта, 3 март, 8 март, Първа пролет... Но винаги има и такива, които ще се опитат да развалят празника. 

Около деня на Освобождението на България отново заврякаха русофобите, запапагалчиха меркантилните, закудкудякаха страхливците. Колко неудобна е историческата истина, че Русия ни освободи от петвековното турско робство! Ах, как не беше някой друг. Ама всъщност не била тази дата, били представители на различни народи. Това е все едно да кажеш, че не САЩ воюва, а представители на различни народи, включени в армията им. Или Франция с нейните колонии...

А една учителка казала на учениците, че ни била освободила една далечна северна страна... Колко страшно е да произнесеш името Русия!

Вазов написа: "Русия! Колко ни плени/ туй име свято, родно, мило!/ То в мрака бива нам светило,/ надежда — в нашите злини!" Така било е и ще бъде, колкото и да не се харесва това някому. 

Моя ученичка сподели, че всяка година с родителите си изкачват Шипка. И тази година - "вирусът" не попречи.  

Ако го нямаше 3 март, всичко друго след това нямаше да го има. Ако ги нямаше щиковете на руските воини, свободата нямаше да я има.

Сега очаквам поредната порция словоблудства - този път с антикомунистически вкус - по повод 8 март. Аз обаче ще отговоря предварително с едно мое стихотворение, посветено на майка ми. Още повече, че в представата на борците за свобода майка и родина се припокриват. 

Синовно                      

Когато съм весел, най-весел сред хората,

Когато съм тъжен, най-тъжен в света,

Когато съм бодър, пленен от умората

Или просто най-обикновено се чувствам, тогава

При теб, мила мамо, се връщам за миг

И търся твоята топла усмивка,

И търся твоите думи добри,

Уюта на моята детска завивка,

С която душата ми в най-лютия мраз

Грижовно ти винаги ще завиваш,

Тревоги, умора час подир час,

Усмивката твоя неизменно прикрива.

Забързан в хаоса на всекидневни проблеми,

Чувствам в себе си непростима вина,

Че не намирам често необходимото време,

Нито думи, с които да благодаря,

За всичко, което за мене си, мамо,

За грижите, за добрината, за мъдростта,

За нежната всеопрощаваща ласка,

За топлината, за жертвеността.

Затова и вината ми е непростима,

Че не смогвам винаги да бъда до теб,

Когато от мен най-силна нужда имаш,

От мен, твоят блуден син.

Защото на теб, мамо, всичко дължа,

Затова целувам ръката ти уморена,

Смирено навеждам за прошка глава,

Благодаря ти и се моля да си до мене.