Мога и да се направя на палячо заради читателите си, но никога заради властимащите

"Пишеше отдавна, четяха го отскоро, а славата му дойде посмъртно. Беше меланхоличен и забавен, мил и ексцентричен. Обичаше Елвис, Сюисайд, капитан Немо, Худини, да закусва с кроасан и със сутрешния вестник в крайморски кафенета, да прави любов и да чете Сервантес, Мелвил, Джон Кенеди, Тул, Бретон, Жак Ваше, Петроний, Паскал, Жари... Беше от онзи тип хора, заради които ви се прищява да смените физиономията на поредния глупак, заговорил свойски за литературата - Боланьо знаеше, че "Книга" не е същото като "книжле" и че разликата между двете понякога оправдава цял един живот." Това е най-колоритният и очарователен образ на Роберто Боланьо, обрисуван само в няколко реда от Оливие Мони от "Фигаро".
"Телефонни обаждания" (1997) е първият от общо четири сборника с разкази на Боланьо, който вече имаме удоволствието да четем и на български благодарение на ИК "Жанет 45" в поредицата "Кратки разкази завинаги". Преводът е на Нева Мичева, редакторка е Лили Табакова, а оформлението е на Ина Бъчварова, научи ДУМА от Манол Пейков. Специално за българското издание е подготвен предговор от поета Омар Лара и в приложение - Съвети относно изкуството на разказа от Роберто Боланьо.
Роберто Боланьо (1953-2003) се ражда в Чили, изкарва част от юношеството и младежките си години в Мексико (там през 1975 г. съосновава авангардното движение инфрареализъм, чийто манифест е негово дело), над две десетилетия работи в Испания като сервитьор, продавач, сезонен работник, пазач на къмпинг. Умира в Барселона от заболяване на черния дроб. В "Телефонни обаждания" Артуро Белано, литературното алтер его на Боланьо, минава през някои от истинските перипетии в живота на автора си: в Мексико от безпаричие краде книгите, които иска да чете; в Чили се спасява на косъм от военния преврат благодарение на единия от надзирателите си, бивш негов съученик; в Испания свързва двата края с паричните награди от участия в литературни конкурси.
Романът "Диви детективи" печели две от важните международни награди за испаноезична проза - "Ералде" (1998) и "Ромуло Галегос" (1999) - и прославя Боланьо. Но истинският световен пробив става след смъртта му с издаването на епичния му незавършен роман "2666" в САЩ през 2008-а.
Въпреки че възприема себе си изключително като поет, Роберто Боланьо неусетно се превръща в "най-влиятелния и възхитителен прозаик от своето поколение в испаноезичния свят", по думите на Сюзън Зонтаг. Автор е на десет романа, излезли приживе - "Пързалката", "Нацистката литература в Америка", "Далечна звезда", "Диви детективи", "Амулет", "Съвети от един ученик на Морисън към един почитател на Джойс" (с А. Г. Порта), "Мосю Пен", "Чилийско ноктюрно", "Антверпен", "Лумпенско романче". След смъртта му са публикувани и ръкописите на "2666", "Третият Райх" и "Неволите на истинския полицай".

- Бих искал да приличам на Шерлок Холмс. На капитан Немо. На Жулиен Сорел, нашия баща, на княз Мишкин, чичо ни, на Алиса, нашата учителка, на Худини, който е смес от Алиса, Сорел и Мишкин.
- Мога и да се направя на палячо за читателите си, ако случайно ми скимне, но никога за властимащите. Звучи малко мелодраматично. Звучи като изявление на почтена курва. Така или иначе, това е положението.