Москва без глава

Григорий Ревзин
журналист

Даването на оценка на Юрий Михайлович Лужков зависи от отправната точка. Докато столичният кмет все още не беше изпратен в оставка, аз имах друга отправна точка и сравнявах Москва с европейските столици. По-скоро даже аз я сравнявах с мечтата от 1992 г. за това, какъв прекрасен би могъл да бъде моят град. Обаче защо да е така, питам ви аз? Той все пак не е роден в Китцбюел, него го пращат там само да умре. Той е роден в Москва, край Павелецката гара. Където се е родил, такъв и е станал, че даже, мисля, и по-добър от това, което е можел да бъде.
Той обичаше Москва искрено. Разбира се, любовта е опасна работа. Можеш да обичаш жена и на края на пътя ви тя да стане толкова благородна и изискана, толкова мъдра и благоразположена към света дама, че даже минута общуване с нея да остави в теб впечатлението, че се е случило нещо правилно и донякъде вълшебно. Тази жена обаче може да се превърне и в едно женище с анцуг и със смалили се от тъпа алчност очички, така че минута общуване с нея да остави у който и да е било усещането, че е бил в свинеферма. И двата случая са възможни при любовта; и в двата случая може да става дума за силни и страстни чувства. С Москва, изглежда, по-скоро се е случило второто, отколкото първото. Любовта, обаче, е била искрена.
Той й подаряваше украшения, диаманти от здания, колиета от транспортни трасета. Е, те му пробутваха повече евтина бижутерия, фалшификати вместо антиквариати, обаче той наистина не знаеше как да отличи истинското и му се искаше всичко да е възможно най-красиво. Той беше фен на строителството. Помислете си, цели двадесет години веднъж в седмица той обхождаше московските строителни площадки и винаги ръководеше, определяше нещо, бъркаше се във всички проекти – все пак ставаше дума за страст! Може и да му е била хвърлена някаква лоша прокоба, защото всичко, до което той се докоснеше, се разваляше. Той не умееше да уважава чуждото мнение, той не даваше пукната пара за мнението на архитектите и предлагаше идиотски идеи за проектите; като някакъв маниак навсякъде се стараеше да пъхне по един подземен паркинг; даже предпочиташе въобще да няма архитекти, ама все пак да се разруши тази сграда, на нейно място да се построи същата, ама по-нова и по-добра отвътре, а отвън да си е същата – така той и разрушаваше, и строеше.
Той обичаше, като цяло, всичко да е красиво. И сладко. Той обичаше художниците, скулптурата. Ама странни хора обичаше – Церетели, Шилов, Глазунов, Андрияку –все пак той е израснал в една барака на Павелецката улица, в Губкинския институт и как там да му се развие някакъв вкус. Той обаче ценеше яркостта и веселието в живота. Обичаше театъра, празниците и всички да са весели и доволни, да танцуват, животът им да е просто сладък като мед. Типичен руски човек. Благодарение на тази негова страст всичко това ставаше обект на обществения интерес. Хората в Москва започнаха страстно да се интересуват от скулптура, архитектурни паметници, нови здания – това нямаше да стане, ако не беше той. Разбира се, те се интересуваха повече в отрицателна насока – какво още са разрушили, какво отвратително нещо са построили, какъв още бронзов истукан са издигнали – обаче все пак ставаше дума за огромен интерес! Ето, да кажем, Юрий Михайлович почти не се интересуваше от класическа музика и, както виждате, нищо забележително не се случи в тази област. Обаче, благодарение на Юрий Михайлович архитектурата стана обект на обществения интерес. Сега, мисля, това ще заглъхне.
Друго, за което да му благодаря, няма. За последните 15 години Москва преживя авангардна реконструкция, равна по мащаби на сталинската. Тя можеше да стане една от световните архитектурни столици. Ама не стана. Тя можеше да си остане град с изключителна история. Ама не остана. Всеки човек си има собствено мнение, но мен лично това ме ядосва.

Авторът е известен журналист, наблюдател във вестник “Коммерсант”