Мрънкалото

Столичният кмет Васил Терзиев трайно се очертава като най-голямото мрънкало в българската политика. През седмица или две той излиза пред медиите и със сълзлив тон се самообявява за жертва на централата власт. Тя (проклетата власт) бавела парите за проектите в София и застрашавала качествения живот на столичани (стр.2). 
Уви, леенето на сълзи не влиза в трудовата характеристика на нито един кмет по тази земя. Защото от него се очакват не политически мелодрами, а реални действия. Достатъчно е човек да се вгледа с критичен поглед в спора между Терзиев и регионалното министерство, за да види, че София не е подготвила качествено своите проекти, за да получи пари. Къде-къде по-малки общини, с къде-къде по-скромни административни възможности са се справили, а милионерска София очевидно възприема тази задача като пролетарска робия. Особено е интересно това, че Терзиев иска пари за ремонта на моста в Бакърена фабрика, без изобщо да е сключвал споразумение с държавата за него. Това не е поведение на кмет. Пред нас имаме някаква политическа кифла, която превръща сълзите и сополите в свой запазен специалитет. 
Но София отдавна не вярва на сълзи. А казват, че Мрънкалото щял да бъде даже и кандидат за президент. Колко ли хленч ни предстои да чуем?