На 50 плюс - в канавката

Човек и добре да живее, става на петдесет. И ако има нещастието да е един от 134-те хиляди безработни над 50-те у нас... Пък и ако не е с кой знае каква квалификация, останал е с какъв да е образователен ценз или е недостътъчно здрав... Ако не младее и животът е изцедил последната руменина от лицето му, а усмивката си крие в шепа, шансовете да доработи до заветната пенсия стават нищожни.
Вестниците вече не публикуват обяви "търси се до 30-годишна, с машинопис, два западни езика, руският - бонус", защото това се оказа дискриминация. Дори за юристи вече не се уточнява "завършили в СУ" - една ербап девойка, завършила право в Пловдив, осъди такъв работодател. Но всички знаем, че рядко някой наема само по CV и фотография. Нямаме си доверие.
Публична тайна е, че далеч преди 50-те останалият без работа проверява първо офертите за слугинска работа в близки и далечни страни. Което хем продължава да изпразва НОИ, хем го лишава от миража да изпълни условията за пенсиониране.
За втори пореден месец, след известен застой, Агенцията по заетостта тревожно алармира, че делът на безработните над 50 години се увеличава. Ами сега? Управниците хем искат да вдигат пенсионната възраст, хем не знаят какво да правят с тази "армия", която през последните две десетилетия се десоциализира, останала без възможност за смислен труд и достойно препитание. Навремето бодрячески ни обясняваха, че такова нещо бил пазарът на труда - имало достойна конкуренция и успявали квалифицираните, активните и настойчивите.
Посттоталитарният съвет зазвуча с времето като позната утопия: "Ти си работи тихо и честно, пък те, хората, ще те забележат, ще те издигнат, ще ти повишат заплатата". И прочие заблуди, които ни внушаваше непостигнатото социално справедливо общество.
Така "тихо и кротко" над петдесетгодишните днес работеха една и съща операция, в един и същи завод, цех, или канцелария, и тъкмо да им вдигнат разряда или класата, избухна нескончаемият преход. За квалификация и преквалификация ли да мислиш, или за свързване на двата края? Тихо и полека българинът се депрофесионализира и почти всеки вече работи каквото му падне, стига да плащат. Трудов договор и осигуровки ли? Вкъщи чакат гладни деца, които все по-рядко нашенецът доучва. А с възрастта растат и разходите за лекарства.
И българинът - окат и любопитен по природа човек, се оказа смачкана дребна душа, надула чалгата и осигурила някак ракийката и салатката за довечера. Пенсия ли? Ама кой ще я доживее, отговаря присмехулно работещият какво да е.
Преди седмица ми разказваха как се чудел един французин, женен за нашенка: "Абе, питал той, как вие тримата сте завършили едно и също в университета, а пък жена ми е учителка, ти си журналистка, а съпругът ти - полицай?"
Пиша всичко това и отпъждам непрекъснато онова "Пази боже!".