Напред къмто назад

Методи БЕЖАНСКИ е роден на 7 ноември 1933 г. в с. Дивля, Пернишка област. Завършил е СУ "Св. Кл. Охридски". Бил е читалищен деятел, зам. гл. редактор на в. "Димитровско знаме" - Перник, редактор и зав. редакция в издателство "Народна младеж". Автор е на 26 книги за деца и възрастни, между които: "Улица на детството", "Юнашки селения", "Една съвсем объркана история", "Търсят се дяволи", "Вързани приказки", "Истории с дяволи и без дяволи", "Спомен за хляба", "Нощ със Сириус", "Магия за любов", "Слънце в слънчевия сплит" и др.
Член е на Съюза на българските писатели.



Замете ни колелото и ни превъртя - трети път изрече Суопарливия, щото сметна, че ония не го слушат. - Замете ни и сега сме баш отдолу, в мътната локва под задните гуми...
Мъж като мъж. И приказката му като приказка - зъб не можеш да обелиш. Стабилна работа. За пазарната икономика. Всеки я върти, суче я, опъва нишките, яко превърта кросното и я тъче. Всеки я бистри, а тя, комай, все мътна, та мътна. Когато имаха пари, хората приказваха по кръчмите, сега нямат пари и приказват на пазара... А там, на пазара, очи пълни, ръце - празни. Купили са, каквото са можали - при криза така се пазарува, па за разтуха ще се поразходят, ще побистрят мътилката в живота и в политиката, че дертът не им дава мира.
- Разправят, разни асортименти пазарна икономика имало.
- Конфекция... Има... Всеки чешит - сам за себе си като секретен ключ от хазна. Ако искаш да влезеш, вземи този, дето най-бързо и най-лесно ще отключи!...
- Така било. Избирай!... На тезгяха. Ние си избрахме един, според както най-много ни приляга.
- Избрали сме... Избраха ни го хора, не виждали икономика, не влизали във фабрика и не заставали до бразда. Па докато се усетим, станахме нещо като падалище. Държава - пазар.
Минута-две мълчание, колкото да се допуши една цигара, и пак:
- Пазар-пазар, ама какъв? Битпазар ли?... Ошафпазар ли?... Какъв?...
Всичко се продава, нищо не се произвежда. В Турция се произвежда, в България се продава. И ако речеш, май ще излезе, че сме си чиста работа Османпазар.
Купуваме и продаваме. Продава и този, дето не купува и дето няма какво да продаде. Харчи самочувствие. И каквото може. Достойнство и чест. Суверенитет. Хлебно зърно и добитък. Бензин и стоки демоде. Чорапогащи и икони. А някои - историческа памет и национално самочувствие...
Бабаитлък и ясновидство. От пиле мляко и от тъпан прах. Едно гъмжило и една треска!...
Кон за кокошка.
Очи пълни, ръце празни.
Олелия...
И дандания...
- Не можеш да му хванеш ни началото, ни края, защото край няма. Важното е алъш-вериш да има, пазарлък да върви. Алъш-вериш има и пазарлък върви, а цените се надуват и ти се вие свят като при зъбобол. Растат - човешки бой надхвърлят. По-лъжливи и от най-опашатата лъжа, по-измамни от най-неочакваната измама. Стигане нямат... За една гарсониера - колкото за половин село, барабар със сградите и кучетата, вързани за тях.
Кучета - вълкодави...
Цени!... Горни гащи, от изкуствените - колкото самолетен билет до Варшава, пък цял костюм: горе-долу - до Стокхолм. А ризите и обувките?... А храните и лекарствата?...
- Дошло е - ни ти да си жив, ни аз да съм умрял...
- Дошло е...
Емайлирана тенджера, от най-простите, дето българката годишно по две превръща в саксии за мушкато и слез поради прогаряне и дето сигурно е имало една такава още в поемата "Гергана" - триста лева и кусур, щото парата олекна, та стана като гъши пух. Не можеш да хванеш дяволията как се е стигнало ни до тристате лева, ни до кусура и отгоре. Ама дотрябва ли ти емайлирана тенджера, ще я купиш - в пазар, в кьорсофра и в чужд креват не се назлъндисвай, назлъндисваш ли се, губиш... Речено е: "Размислена жена непрана ходи".
Суопарливия е философ и сладкодумец с око-снайпер.
- Речено е "Размислена жена непрана ходи".
- Речено е, ама резервна полоса за измъкване нямаш - вика Кукуригин, високият с подбръснатия мустак като на пезевенк, дето окото му играе кьочек, като да е забравил колко му е играла сермията.
- Нямам ни за фасулец, ни за мерудийка... Ще тримириш и малко ще ти дойде.
- А на шестия ден едноман с гаубици ще разбиваш паяжините под капака, за да видиш дъното на съдината... Пълно. Цяла колония тарантули. Яки паразитни паяци - в тек каруци да ги впрегнеш, ще ги теглят...
Конфекция. Всеки си избира според ръста и според вкуса.
Секретен ключ за хазна...
- Ами, че то, госпожо, чифт обувки за внучето ни излязоха колкото излиза компенсацията за една градушка - окайва се на пазара при Римската стена възрастна жена от Кюстендилско и подрипва от студа. - Нито ние имаме сметка, дето продаваме, нито вие, дето купувате.
- Дай, жено, пари за тютюн!... Ама те - пазарлък да върви. Пазарна икономика нали е...
И върви...
А на Женски пазар Суопарливия за четвърти път повтаря, щото смята, че ония с празните джобове край него не го слушат:
- Замете ни колелото и ни превъртя. А като ни превъртя, натика ни в локвата. В най-дълбокото и най-мътното, където започва тинята. Под двойните гумени колела, отдето няма измъкване. После спря. И сега сме баш в мокрото. Като в тепавица. Още да те заблъскат тежките дървени палци.
- Ама кой се е надявал!...
- Не ме питай!... Нищо не ме питай! Ни думи имам, ни знам какво да ти кажа... Онзи мъж, като сдаваше държавата, нали рече, че страната била добре.
- Рече... Какво друго да рече.
Добре, ама... Добър е господ. При друг един - че вече сме били отишли много напред. Отидохме... В джендема. Та се не видяхме. Щото вървяхме с гърба напред. Това - колелото... Като ни замете, ни откара там, откъдето някога тръгнахме и вече ни поглеждахме назад, ни пък мислехме за връщане. Ама...
Торлакът от Видинско, дяволест и глумник, дето в чутура не можеш да го улучиш, наръшкал цяла тенекия с дудуци от етернитови тръби, ама кой ще му ги купува - свирнята им мирише на гладно село и на разни там други неща.
- И бетер гладно село ще станем - миризмата винаги отдалечко се усеща. - Почесва се през шапката ниският мускулест мъжага от Мраката, където вирее всичко, само оправ трябвал. - Защото занятието е сбъркано. Аз от артилерията знам...
Знае... Ветер знае. Господ вече не знае, та той...
- Какво знаеш? - пита Разногледият с едната черна, пък другата синя зеница, дето едното му око го държи до тайфата, пък другото шари из пазара. Снове. - Аз не бях разноглед, мене разноглед ме направи демокрацията: непрекъснато се чудиш накъде да погледнеш, за да не пропуснеш някакъв късмет, или някой да не те продаде като мека възглавница.
- Късмет, ама утре... Барем някой да ме не ошашави отневиделица.
- Мене в артилерията кон ме е хапал - опитва се да каже нещо Клепоухия, та за кураж си поглежда голия палец на левия крак, прокъсал и чорапа, и гуменката, и се измулил навън - да помирише хавата.
- Ако е било кобила, не кон, да речеш харесала те е за ездач, пък то... кон.
- Това да видиш!... - обажда се един глас, преглъщал досега думите, та не може да се разбере чий е гласът.
Торлакът час по час взема по някой дудук, налапва му пискуна и сдробява свирнята на ръченица, ама още по-ситно...
Възрастната жена от Кюстендилско слуша отнесено и чат-пат въздиша, а зениците й - жива жарава. Па вика:
- Едно време какви тлаки и седенки имаше; какви месечини грееха!... Едни такива, дето знаеш, че ще ги запомниш и ги запомняш... Месечина като тепсия. Сега умряха и тлаките, и тепсиите се изгубиха, и свирките пипясаха като пресипнали кокошки. То... и свирката е до време. Па и до хава. Затова е изречено: "Цървули няма, гайда иска". Ще иска. Като младостта и меракът. Гледай да не презрее. Презрее ли, повяхва и омеква.
Торлакът въздъхва и подръпва ту единия, ту другия си витлообразен мустак.
- Пазарна икономика!... - обажда се с ленив глас най-далечният от тайфата - онзи с прошарените от побеляване вежди и отпуснатите рамене, като на човек, свикнал да вдига и да мъкне тежести - каменар или мливар, дето не може да заспива без глас на кречетало. - Пазарна икономика и рахатлък, викат, ама дотрябва ли ти, ще я купиш тая тенджера. На пазар, на кьорсофра и на чужд креват не се назлъндисвай! Назлъндисваш ли се, губиш.
Минута мълчание. Всеки загледан нанякъде - никому не се гледа към сергиите, където се изписват цените.
- Така е - съгласява се чак сега Суопарливия, който през целия разговор отрицателно клати глава и цъка с език като будилник. - Ама купиш ли я тая тенджера, вече няма да ти трябва, щото ти е глътнала цялата сермия. Барабар с кесията и с радостта от покупката. Пълен зарар...
- Е, като е така, накъде вървим? - пита онзи с голия палец на единия крак. Тоя палец... Разпознал гласа му и запримърдва. Дявол знае кога и от какво се буди един палец... - Само да не хванем пътя за майната си, че...
- Все нанякъде вървим - философски отговаря Торлакът и тутакси сдробява свирнята. - Вървим напред къмто назад!...
- Вървим... Ама в гъмжилото някой гледа ли ти посоката?! - Суопарливия въздиша и по навик пъха цяла длан под яката на ризата си. - Вървим!... Ама казва ли ти някой накъде вървим и докъде ще стигнем...
- Те това е... За гласа... - обажда се някой, ама гласът му е нафунял повече от лицето. И трепери, и прихлъцва. - По-тревожно е докъде ще стигнем. Това няма кой да ти каже. И да знае, няма да каже. Защото халът на един народ и на една държава е държавна тайна. Даже коалиционният съвет не я знае... Сега майката му било пълна и тотална приватизация. Тиха.
- Това му е майката! - викат. - Напред къмто назад!...
- То така ще е. Па докъдето стигнеш - заключава Суопарливия и прекръства ръце на гърдите си.
А в настъпилата тежка тишина един изтънял гласец изрича през въздишка:
- Те сега да имаше по една шкембе чорба и по един краешник от франзела!... Франзелата е интелигентна форма на хляба. Ама откъде? - Разтуриха текезесетата и разпродадоха всичко. Каквото не разпродадоха, разграбиха го пладнешки. А имота върнаха, ама гола земя яде ли се?...
Споглеждат се мълчаливо и един по един се отронват от тайфата като зърна от разпукната бобена шушулка - смълчани и омърлушени като след поклонение.