Не плачи, Жулиета!

Димитрина БОЯДЖИЕВА е родена в Ямбол. Завършила е библиотекознание в София. Има първа награда за разказ от конкурса "Златен ланец" 2008. Нейни разкази са публикувани в англоезични интернет издания: Local Minds, San Diego California, New York Review. Има пет издадени книги, сред които "Капризите на Лола" и "Супермъжки времена". Предстои да излезе шестата "Селемина с черни чорапи".
Член е на СБП.

 
Още несвършили новините, Желкиният мъж, полегнал на леглото, заспа. Желка го зави с одеялото, погледа побелялата му глава, повъртя се из стаята и изгаси телевизора. Нека спи. Мъжкото сърце не е като женското. Що мъки бяха, да опустее лъжицата й дано. Още от младини Делчо вилица не признаваше. Каквото и да сготви Желка - боб ли, картофи ли, леща, ориз - все лъжицата играеше в ръцете му. И сякаш за беля, сега на стари години му погоди такъв коварен номер. След инфаркта, нали дясната му ръка не държи, посегна да вземе лъжицата от края на масата, то и очите толкова виждат, и лъжицата хайде на земята. Наведе се да я вземе и тъй си остана. Помъчи се да се изправи, не може. "Желке, сецнах се!" "Чакай, чакай, Делчо - скочи Желка. - Ама я свърши! Да беше се случило на мен. Както не можеш да търпиш на болка..." - "Желке..."- "Полека, стой тъй, прищипан нерв ще е... Само чакръкчия ще те оправи".
Е, оправи го чакръкчията. Нека спи сега. Да се благодарят на Бога, че след инфаркта остана жив. А колко хубаво си живееха, докато се разбере, че синът им е продал новата къща. "Как ти даде сърце! -  прегракнал  крещеше баща му с отметната назад глава, та да спре кръвта от носа му. - Що мъка ядохме с майка ти да те осигурим, да имаш покрив над главата си, а ти..." Желка слага студени компреси, кръсти се: "И ако... недай си, Боже..." - "Добре де, продал съм я. Защо крещите, нали съм ви син. И да сте наясно, заминаваме за Англия. Въпросът e решен". Наясно бяха. Снахата и тя, да й се чуди човек, как не го вразуми за таз пуста Англия, та продадоха къщата на англичани и сега, след пет години, като се разбра, че англичаните я препродават - мамо, тате,  слънцето в Англия кът, казвайте, че къщата уж  е влажна, отбивайте от цената, та като се приберем, да си я купим пак. Да я купят, ама цената вече двойна и тройна.
Преди да тръгнат за Англия, Желка не се отделяше от седемгодишната си внучка Жулиетка: сутринта сплете косичките й, направи й палачинки, показваше й как се садят цветя - ето, виж, Желче, копваме с мотичката, слагаме цветето и заравяме коренчето. Сетне сипваме водичка да се напие, та да поникне - ръката на Желка трепва, изплисква черпака. - Пък ти там, чедо, в пустата му Англия без корен. - С отмалели крака придърпва детето към себе си. - Ще си спомняш ли за мен, Желче, ще си спомняш ли за баба, ще си спомняш ли как се садят цветя? - Жулиетка я гледа, прегръща я. - Не плачи, бабо. По-добре ми го напиши всичкото това, за да не го забравя. Помниш ли в един ден, в едни много предишни дни... В едни много предишни дни, в средата на шейсетте, татко й трябва да е бил на нейните години, все на зъболекар играеше. Като дойде ред да кандидатства - баща му: По-добре лекар стани, сине, само една слушалка ще ти трябва, зъболекарският кабинет иска пари за обзавеждане. И Лъчко послуша баща си. Голяма радост беше, като го приеха. Желка все си представяше вратата на новата къща с табелка -  д-р Лъчезар Делчев. А то какво стана - Лъчко продаде къщата, замина и стана фелдшер в английски старчески дом. Пък баща му, Боже, било ли е - като започнаха да строят къщата, млад, силен, по две кофи вар наведнъж подаваше на зидарите, жилите на ръцете му изпъкнали, ще се скъсат. Силен беше в ръцете Делчо и тя по силата го беше харесала.
Само един път Желка се усъмни в Делчо. След женитбата, живееха още в майкини й, в отсрещния апартамент имаше една Труфка - кръшна, едрогърда офицерска булка. На площадката, до входната врата, Желка си отглеждаше едно лимоново дръвче. Тогава лимони по магазините рядко имаше. И когато дръвчето даде плод две лимончета -  днеска да ги откъсне, утре, все отлагаше, нека  минат още няколко дни, да поузреят, докато един ден гледа, няма го едното лимонче. Цяла седмица се коси дано не разбере Делчо, има да се ядосва и той. Ето че Труфка я спря да й благодари - имала язва, казали й мед и лимон да разтвори в литър ракия. Делчо я сварил да гледа дръвчето и като разбрал, че й трябва  лимон за язвата, скъсал единия. Колко се ядоса тогава Желка. Не й беше, че Делчо дал лимончето, а защото не беше й казал. Сърди му се цял месец от яд. Пък то ядове ли било туй! Прокоба, черна прокоба сякаш ги застигна с онуй черно пиле. Желка още като го видя да щъка из двора на новата къща, нещо я жегна. Откъде се взе туй черно пиле! Кококооо, пери се насреща й. И вместо да му рече: къш, откъдето си дошло, там да отиваш, взе, че го улови, закла и го сготви, та ядоха всичките като приношение към новата къща. Изядоха го, сякаш пиле не бяха яли. Оттогава прокоба ли, магия ли, Лъчко... Ами Сончето! Ох, Сончето! Ако не беше яла от черното пиле, нямаше ли да каже на Тошо къш, ами като се зажениха, хич и не ги попита. Батко й вече беше продал новата къща и тя: Мамо, тате, бизнесът на Тошо просперира, няма да ви оставя да се мъчите с тез малки пенсии. Пък като писаха за Тошо във вестниците за каиновата му дамга да присвоява незаконно чужди имоти: Не вярвайте! Туй са злонамерени приказки. Тошо има авторитет, уважават го. Жертва трийсет хиляди за благотворителност. Още първия път, като отидоха у зета да видят Сончето в какъв палат живее, бодигардът, яйцевиден такъв, с къси крака като шопар, стои пред входа, а на верандата зетят като черен облак с бяло бомбе на главата. - Влизайте, обръща се зетят към Желкини, ей сега ще дойда, а погледът му гръмоносен. И как няма! Жертвал е трийсет хиляди за благотворителност, ръководел се е от благородни подбуди, пък заклеймен по вестниците - присвоява незаконно чужди имоти. В хола сватята, седнала на фотьойл, взема валериянови капки и щом Тошо влезе, стана на  крака. Недоумяваща, Желка не помръдна. Да се става на свекър и свекърва го знаеше, по традиция то е едно уважение, почит на годините, но туй, което сега видя - майка да става на син на крака, не го беше виждала. И дали, че Желка не стана при влизането на зетя, чужди си останаха. Когато и да се срещнеха погледите им, все едно й казваше: мама става, а ти не. И да подсили сякаш вината, докато подменяше във вилаета си електоуредите, било телевизор, хладилник или пералня с нови, по-съвременни, сякаш с автомат  изстрелваше старите у Желкини. И те какво, с едно мерси ли ще се отблагодарят! По-приляга - благодарни сме, ама да не беше това Каиново петно, че удари Делчо право в сърцето и хайде в болницата. И макар зетят да  дари на кардиологичното отделение хиляда лева за консумативи, притаила скръбта, Желка се чудеше как да каже на Сончето да не идва Тошо повече на свиждане, че баща й, като го види с бялото бомбе на главата, бяло като болничната стая, колкото му е лошо, по-лошо му става. Благодарна беше Желка на Бога, че Делчо остана жив след инфаркта, благодарна беше сега и на чакръкчията. И докато гледаше на леглото спящия Делчо как диша и гърдите му свистят, сърцето й се сви - нали и той е бил млад, силен като Ромео. Нали заради силата го беше харесала.
Не плачи, Жулиета.