Непознатият поет Александър Шурбанов

Александър Шурбанов е издал девет стихосбирки: първата, на сравнително зряла възраст през 1977 г., а след това продължава да публикува неравномерно през годините. Не е уместно да кажа "за съжаление", но като да е така - ако той не бе направил нищо друго в литературата ни, той пак щеше да е един от антологичните български поети. Неговите най-ранни стихотворения са от период, в който по-скоро е бил далече от западни, англоезични велики творци. Неговите по-късни творби автентично се приемат като постижения на

 един космополит на духа

За да му отдадат дължимото, и хората, които най-много го ценят като оригинален поет, не могат най-уважително да не споменат поне, че става дума за голям учен англицист, теоретик, шекспиролог, специалист по староанглийска и ренесансова литература. Ще се огранича само да коментирам, че неговият принос предстои да бъде обобщен, макар че е реалност във времето. Като един детайл ще спомена, че когато представяше в Пловдивския университет книгата си "Поетика на Английския Ренесанс", залата не можа да побере, без да има някакви специални покани, не само студентите, но и уважаваните преподаватели, колеги на Шурбанов.
През последните петдесет години преводът в България постигна успехи и днес е едно от най-могъщите култури оръжия. След "оръженосците"-просветители в първия ред на големите български преводачи е и Александър Шурбанов: Чосър, театърът на Английския Ренесанс, Милтън, Шекспир - чак е трудно да се повярва, че всичко това е създал един човек. Да не говорим за преводите му на проза - една културна област често в сянката на преведените поетични текстове и автори.
   
Талантлив учен и преводач

Вероятно не съм единственият, който е забелязал, че голямото дело на учения и преводача по един малко български начин измества представата за поезията на Шурбанов. Паралели има много, но един от най-популярните е например този с английския учен, оксфордския професор Дж. Р. Р. Толкин, създателя на "Господарят на пръстените", светило в световната наука. Или друг прочут оксфордски учен - авторът на "Алиса в страната на чудесата", или някои от любимите поети на Шурбанов, които той превежда. България обаче не е Англия и поезията на Александър Шурбанов може да се нарече непозната.
През 2011 г. той издаде в отделен том ("Отражения") събрано написаното през годините - не всеки може да си го позволи, но вероятно за автора си и за тези, които разбират, е показателно за културната стойност на текстовете. В паралелния том с проза "Приписки" - бих ги определил като есеистични афоризми - той ни предлага и пряк достъп към своя свят, към естетическата си и житейска философия.
   
Поколението на... тихите поети

Най-ранните стихове, които продължава да "чете", Шурбанов публикува през 1964 г. и това го поставя хронологично в едно поколение с "тихите поети", на които им бяха чужди и възторзите, и протестите на "априлското" поколение. Впрочем тези ранни стихове авторът, който несъмнено има опит и с римуваната и метрична поезия, започва със свой естетически протест - но без да е иносказателен, той търси философията на чувството, естетическата символика. Така още от началото Шурбанов не се включва да припява на шумните "тихи", а търси преосмисляне на модния поетичен идиом. Тук бих го оприличил и сравнил с поет като Николай Кънчев. Кънчев също е получавал упреци за "филологичност" в поезията си, макар да стои доста далече от всякаква академичност. Общото между двамата - и не толкова популярно в нашата традиция, е, че "разбират" поезията.
Стиховете на Шурбанов от шестдесетте години не само го правят различен, но и неприемлив за доминиращата социална среда, защото той е другаде: "През тези дни - ни пролетни, ни зимни, на границата между времената". Сред приятелите си и сред софийската бохема Александър Шурбанов е признат, и то от ранни години, но официално признание - издаване на първа книга, приемане в писателския съюз, като исторически белези на престижност, му се случиха значително по-късно. Понеже споменах Николай Кънчев, в духа на неговите магически заклинания, бих коментирал - "не е престижно да бъдеш престижен".
Както в ранната си, така и в по-късната си поезия Шурбанов рядко използва класическия стих - и това е почти парадоксално, неговият Чосър примерно е гениален освен всичко и заради виртуозното майсторство за пресъздаване на един класически, късносредновековен петостъпен ямб на съвременен български. Чисто формално, тук може да се прекара границата между естетическите предпочитания на автора и неговата самобитна поетическа душа.

Творец с оригинална поетика

Ако стиховете на Шурбанов бяха издадени в годините на написването им, той щеше да е дефиниран в най-добрия случай като безидеен. Първата си книга обаче той издава едва през 1977 г., последвана от осемгодишна пауза.
Редица български поети, така или иначе, в различни периоди попадат под нечие влияние. При Шурбанов това не е така. Колкото и да е различен неговият стих през петдесетте години, през които твори, това е стихът на един и същи поет, чието основно качество е да цени думите, да изразява емоцията чрез интелектуална мисъл, да прецизира внимателно поетиката си. В световната поезия такъв поет ми се струва Салваторе Куазимодо - той получи своята оценка заради постоянството в творчеството си, не заради школите и естетическите си убеждения.
На Александър Шурбанов му е чужда и идеята за конюнктурност ("актуалност") - и ако не друго, на това са го научили академичните му занимания с литература. Внимателно изчетох стиховете от последните десетина години (превеждани, ценени в чужбина, без това да е било негова самоцел или самооблъщение). И ще добавя към качествата му още едно - естетически стоицизъм, вяра в текста, в собствения текст, в собствените думи - а ние ще го тълкуваме и като вяра в смисъла на творчеството му. Основното чувство у този поет винаги е била разсъдъчността, не възторгът, но сега можем да го прочетем със стоическата му меланхолия: "Все по-далечен, празен става хоризонтът". Поезията вече не е красотата, към която се е стремил в младостта си ("И слънце, слънце, слънце ме прегръща"), поезията е задача, дълг, в който "Историята ме докосна".
   

Сложен и органичен автор

В поезията винаги е имало много мода и се питам кой сега чете Александър Шурбанов - това не са неговите приятели бохеми от седемдесетте години (рядко съм бил с него, но не мога да забравя компанията на Кръстан Дянков, Григор Ленков, Божидар Божилов и толкова различния от тях, от друго време, поет). Със сигурност знам, че стотиците му студенти, особено по-късно, в реалния живот, са останали сред най-верните му почитатели: няма да забравя как той чете поезията си на български и в нечий друг превод на английски и публиката твърдо заяви, че предпочита оригинала. В днешната литуратурно-историческа епоха в българската култура ми се струва, че доминират съмнителни стойности. Шурбанов винаги ги е ненавиждал и затова не може да не се чувства неразбран днес, както е бил неразбран и вчера. Но в днешната българска култура все по-отчетливо се виждат и истински интелигентни ценители на духовните стойности. Те са, те трябва да бъдат и те ще бъдат читателите на този привидно лесен, но много сложен, органичен поет, когото се опитват вече петдесет години да "забравят". Макар и в друг контекст, отговорът на поета метафорично и притчово би звучал: "Това не са моите стихотворения. Това са ваши стихотворения, които се представят за мои".


Възрасти

На младини
по-лесно късах розите
и ги поднасях,
сякаш бяха нещо
измислено от мен.

Сега ги гледам
и им се радвам
както са на храста.
Не ги докосвам.

Моля се и вятърът
да пощади
нетрайната им прелест,
като не знае
как да я повтори.


Това място е наше

Една неволно прегазена мравка,
която се гърчи в прахта,
размята крачета...
Още няколко мига-
и ще се предаде.
Една почти невидима твар,
без лице, без име, без глас,
навярно без никого,
който да я познава,
да пожали за нея.
Сестрите й преминават
край инцидента забързани-
всяка след своето зрънце.
Но вътре в мен,
преди дори да помисля,
нещо откликва.
Малката мравешка болка
засмъдява в сърцето ми-
сякаш самото то е прегазено,
сякаш кървящото негово тяло
е под краката на всички.
Не виждате ли?
Това място е наше!

13 ноември 2000 г.


Намек за безсмъртие

Сладкият мирис на лято-
на дзифт по траверсите,
на узряващо жито
и макове -
нима е възможно
това да ми бъде отнето завинаги?
Толкова пъти
снегът се оказваше временен,
наказанието
се заменяше с прошка,
плесникът - с милувка.
Защо пък сега да е иначе?
Ръката, която се вдига над мене,
нали беше бащинска?

18 юни 1997 г.