Невинният виновен

Лидерът на "Атака" Волен Сидеров реши вчера най-после да разкаже своята версия за поредния скандал, свързан с неговото име. Беше категоричен, че медиите вече са си произнесли присъдите преди съда. Обществото в някакъв смисъл също прие априори вината му. И също спонтанно издаде присъда из интернет форумите. Защитниците са в пъти по-малко.
Казусът с лидера на "Атака" щеше да е лесен, ако не беше поредното повторение на сцени, за които вече е говорено и писано. Излишно е да се споменават поредиците от нелицеприятни случки, за инцидента в самолета на "Луфтханза" и прочие единични негови преживявания. Във всеки един отделен случай лидерът на "Атака" признаваше себе си за априори невинен, а истината се проточваше във времето. Но се наложи усещането, че всяка негова, на лидера на "Атака", среща с опоненти винаги завършва проблематично. И той задължително е невинен, до доказване на обратното. Вината му също се разми в годините на съществуване на партията. Ситуация напълно позната за нашата политическа реалност. В битката на едни свидетели срещу други свидетели.
За лидера на "Атака" явно най-големият враг е самият той. И е достатъчна и най-лека провокация, за да пламне различна по мащаби искра. Следват познатите сценарийни записи и обикновеният наблюдател изпада хронично в същото "дежа вю", което си е мислел, че вече е преживял.
Всъщност истинският въпрос е защо винаги около партия "Атака" има скандали. Защо агресията е основният инструмент за привличане на симпатизанти, основно млади хора, които търсят своето място и разчитат на справедливост в живота. Това не е укоримо, но е лош политически модел - насаждането на скандала като норма, на боя като на решение. Защото всички се опитваме да избягаме от това. При това не в Куба, за да се спасим от грубата реалност у нас, в която обикновените граждани винаги са виновни.
Със сигурност, ако има някакъв заговор, то той е вътре в партия "Атака" - сама да се съсипе и да изгони симпатизантите си. Защото реваншизмът на всяка цена може да е добър до един момент, но когато прелее в битово хулиганство, плаши. Защото едва ли има българин, който би подкрепил актове на насилие, през последните години се нагледахме на безчет такива. И когато винаги един и същ политик е в епицентъра на подобни преживявания, на човек му идва в повече.