Независимостта - осъщественият национален идеал

На 22 септември 1908 г. в старата българска столица Велико Търново се състои „Тържественото провъзгласяване на Северна и Южна България в независимо Царство“.
Ключовите дати в най-новата ни история, които бележат пътя на България към независимостта, са три. Всички те са равностойни по своята значимост и за всяка от тях народът ни плаща висока цена.
Първата, безспорно, е 3 март 1878 г. В резултат на Руско-турската освободителна война, след 482 години чуждо владичество, Родината възкръсва в Трето българско царство.
Втората е Съединението на Княжество България с Източна Румелия на 6 септември 1885 г. Тази революция се извършва изцяло самостоятелно от българския народ и тогавашния политически елит - носител на най-доброто от възрожденските традиции.
Чрез смелостта и доблестта на младата българска армия и нейния главнокомандващ, княз Александър I Батенберг (1879-1886 г.), делото на Съединението е защитено по време на Сръбско-българската война. То получава дипломатическо и международно признание с Българо-турската спогодба от 20 януари и Топханенския акт на Великите сили от 24 март 1886 г. Тъй като Източна Румелия е трибутарно автономно княжество под властта на падишаха, се използва дипломатическа формулировка. Султанът признава персоналната уния на Княжество България и Източна Румелия начело с българския владетел.
Следват редица политически перипетии, но в крайна сметка България стига до третата паметна дата. Точно 30 години след Освобождението, на 22 септември 1908 г., България е обявена за независимо царство.
Независимостта на България е обявена в църквата “Св. Четиридесет мъченици” в старопрестолната столица Търново. Княз Фердинанд I, в присъствието на членовете на правителството и други обществени фигури, прочита манифеста към българския народ. Обявяването на Независимостта именно в този храм е символичен акт на продължение на Второто българско царство.
В синхрон с историческата традиция българската държава е провъзгласена за царство, а княз Фердинанд получава титлата цар. Така България отхвърля васалната зависимост от Османската империя, несправедливо наложена от Берлинския конгрес (1878 г.), и се завръща в семейството на независимите европейски държави.
Страната ни получава както политически, така и икономически изгоди, тъй като дотогава митническият режим се определя не от българската държава, а от европейските сили. Повишава се и статутът на българските дипломатически мисии.
Независима България променя конституцията и герба си през 1911 г. и вече има право да сключва съюзи, включително политически, военни и стопански.
След окончателното сливане на Северна и Южна България с признаването на българската независимост през 1908-1909 г., има опасност от избухването на война, но Великите сили не са готови за мащабен конфликт. Вместо това, те залагат на дипломатическо уреждане на поредната “Източна криза”. Противоречията на София с Високата порта се решават с намесата на Русия и сключването на три междудържавни спогодби през април 1909 г.
Според договореностите Русия опрощава османските задължения от войната през 1877-1878 г. От своя страна Османската империя се отказва от всякакви финансови претенции към доскорошното трибутарно Княжество България, а държавата ни се задължава да изплати 82 милиона франка на Русия в срок от 75 години. През същия месец Османската империя признава независимостта на България, последвана от Великите сили.
Вече официално признатата независима България се подготвя за следващата стъпка по пътя към Националния идеал - войни за освобождение на Македония и Тракия и присъединяването им към Отечеството.

Документ

Манифестът, прочетен от Фердинанд

По волята на незабавния цар-освободител, великият братски руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданиците на Негово Величество румънския крал, и от юначните българи, на 19 февруарий 1878 година (се) сломиха робските вериги, що през векове сковаваха България, някога тъй велика и славна. Оттогава до днес, цели тридесет години, българският народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под мое ръководство и онова на о’бозе почившия княз Александър държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, моят народ днес копнее за културен и икономически напредък; в това отношение нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването й.
Такова е желанието на народа ни, такава е неговата воля. Да бъде според както той иска.
Българският народ и държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и еднакво да желаят.
Фактически независимата ми държава се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи (вериги – бел. ред), с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждане между България и Турция.
Аз и народът ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция; тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.
Въодушевен от това светло дело и да отговоря на държавните нужди и народно желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този ни акт ще намери одобрението на великите сили и съчувствието на целия просветен свят.
Да живее свободна и независима България!
Да живее българският народ!