Няколко срещи с Камен Калчев

Николай Димков

От моите братовчеди бяха останали книжки и списания, които си бяха купували някога. Аз обичах да се ровя в тях и, доколкото си спомням, бях ги наредил в един разкривен стар шкаф, който ми служеше за библиотека. Това ми беше гордостта пред комшийските деца. Те идваха у нас и със страхопочитание гледаха моята "библиотека", без  да смеят да се докоснат до книгите ми. Та в тази моя библиотека се намираха отделни книжки от списанията "Детска радост", "Светулка", "Венец" и две опърпани книжки от Камен Калчев - "Приказка за слънцето" и "Сребърният ключ". Особено поучителна ми се виждаше "Сребърният ключ" (1947). Разкази като "Сребърният ключ", "Паисий", "Пазачът и кучето", "Раздяла" аз препрочитах често и даже отделни пасажи бях научил наизуст. Тогава нито знаех нещо за Камен Калчев, нито предполагах, че е от близкото село Керека. За него научих, когато отидох в Дряновската гимназия и когато постъпих в литературния кръжок на поета Атанас Смирнов. Библиотеката на читалище "Развитие" беше изключително богата.
Веднъж, когато останах сам в кабинета му, видях на бюрото дебела папка. Приближих, крадешком отгърнах корите на папката и прочетох с изненада: Камен Калчев. Семейството на тъкачите. Роман 1 част. Не щеш ли, в този момент влезе Атанас Смирнов, засмя се и каза, че Камен Калчев бил му дал ръкописа за мнение. Бре, казах си, значи преди писателите да отпечатат нещо го дават на други писатели да го четат... Атанас Смирнов бавно приближи до бюрото, като пристъпваше повече на пръсти, отколкото на цели ходила. Това му беше останало от коварната болест. Той взе внушителния ръкопис и каза, че го чете цяла седмица и още не го е прочел. Накрая като на себе си продума: "Чудя се на Камена откъде намира сили и търпение да пише такива дебели книги. Иска се много работа затова и най-важното - талант! Романът, който Камен Калчев написал, бил със сюжет из живота на работниците от Габрово." Това твърде много ме заинтригува. Полюбопитствах за този роман и когато излезе по-късно (1956), го прочетох на един дъх. Увлече ме преди всичко с "лутащите се души" на Гина и Борис, заплитанията им в живота и дълго си мислех за тяхната съдба.
После, когато отидох на работа в Дряново, имах възможност да се запозная лично с Камен Калчев. Това стана през есента на 1959 г. на честването на петдесетгодишнината на Атанас Смирнов. Бяха дошли млади поети от Велико Търново, Елена, Горна Оряховица, Габрово; писатели от София и сред тях Камен Калчев. Когато влязох в кабинета на Атанас Смирнов, го заварих там. Той стоеше встрани и оживено говореше, а бай Атанас гръмко се смееше. Те бяха колкото близки, толкова и различни. Смирнов бе висок, а Камен Калчев нисък и набит. Смирнов приказваше енергично и често избухваше в гръмък смях, а Калчев говореше тихо и винаги сериозно. Поне така съм го запомнил в моите срещи по-късно. Аз се смутих, но бай Атанас ме покани да вляза и ме представи: "Това е наше момче, пише стихове, продължи като се усмихваше той, взехме го тук на работа да отговаря за радиоуредбата. С една дума, Николайчо е местната журналистическа власт и съвест. От него зависи дали ще приказва по кутийката за теб и какво ще приказва." - изрече бай Атанас тези думи и пак се засмя гръмко. Камен Калчев също се засмя и една блага усмивка се разля по лицето му. Повдигна се леко от стола и ми подаде ръка. Гледай ти, помислих си аз, става все едно, че съм владика. Остава само да ми целуне ръка. Естествено, бях изненадан и поласкан. Това съм запомнил от тази първа среща с Камен Калчев, а от разговорите, които водихме, почти нищо. 
На следващата 1960 година решихме с бай Атанас да направим тържество с литературния кръжок "Николай Хрелков". Тържеството стана на 25 май. Събраха се млади литературни творци от Велико Търново, Габрово, Русе, Елена, Горна Оряховица, Трявна и откъде ли не. От София нарочно дойде и Камен Калчев. Той беше обкръжен с особено внимание. Поздрави ни с думите: "На вашето малко, но възторжено поетично ято пожелавам да расте и крепне и да кръжи по-високо, без да се бои от бурите и ветровете...". Бай Атанас ми заръча да го придружа до малкото невзрачно хотелче и ние тръгнахме към него. Сега вече Камен Калчев приказваше. Попита ме какво мисля да правя по-нататък. Хубаво е, че Атанас Смирнов ме е взел за секретар на градското читалище, но това е временно. Нужно е да се учи, защото минава времето на неучените. Това е една вълна - продължи Камен Калчев - която се изживява вече. Поколенията се сменят и може да се окажете един ден извън борда... Говореше тихо и спокойно, но гласът му се чуваше ясно и отчетливо...
През 1965 г. завършихме висше образование с жена ми и бяхме разпределени в Габровски окръг, а оттам в трудово-възпитателното училище в родното село на Камен Калчев - Керека. Веднъж, спомням си добре, тръгнахме направо през нивите за Керека. Минавахме през долчинки, през избуяли царевици, през стърнища, покрити с къпинаци, през селца със "замиращи функции". Мяркаха се стада овце, заврели глави под кичести крушаци и изглеждаше всичко толкова спокойно и слънчево, и въздухът толкова прозрачен, че аха да докоснеш отсрещните баири. Беше в началото на септември. Усещаше се как лятото отстъпва и по дърветата златееха първите листа. Вървяхме нарамили багажа и ни беше толкова хубаво и приятно. Докато бяхме в Керека, размишлявах за героите на Камен Калчев от романа му "През април", който излезе през същата 1965 г. Сюжетът беше от същото трудово-възпитателно училище. Вървях по широките коридори на училището, което беше ново и просторно, срещах се с тези "макарековци", както ги наричаха, и се мъчех да открия някои от персонажите, които Камен Калчев пресъздаваше в книгата си.
Но малко стояхме в Керека - няма и месец. Отвориха се две места в родното ми село и се преместихме там... Докато бях в село, замислих конкурса "Гостилица". Подкрепи го финансово директорът на Държавното земеделско стопанство  Руси Станев - чудесен организатор и прекрасен човек, който даваше всичко за културни и полезни инициативи. Ходих в София, търсих участници и членове за журито, разпращах обяви по вестниците и т.н. В журито влязоха Камен Калчев, Иван Цветков, Тихомир Тихов и Емилия Прохаскова. Конкурсът бе отчетен на 25 април 1968 г. Тогава пристигна от София и самото жури. Камен Калчев като председател прочете протокола за наградените писатели, сред които бяха писателите Радослав Михайлов и Дончо Цончев, поетите Иван Николов и Стойчо Стойчев.
После се виждахме с Камен Калчев при Атанас Смирнов. През 1972 г. спечелих конкурс за асистент по възрожденска литература в Шуменския педагогически институт и се преместих там. Започнах работа по докторска дисертация върху творчеството на писателя Рачо Стоянов. Тогава се видях с Камен Калчев отново в Дряново и от дума на дума стана въпрос за Рачо Стоянов, за връзката му с Николай Лилиев и писмата на Николай Лилиев до Рачо Стоянов, които се пазеха в архива му, откупен наскоро от община Дряново. Камен Калчев много се изненада, че двамата видни творци и самотници (и двамата не са били женени никога), са били приятели и между тях се е водила кореспонденция. Настоя техните писма да бъдат отпечатани в сп. "Септември". Като главен редактор обеща да излязат бързо. Подготвих писмата, коментирах ги обстойно и ги предадох в редакцията. Мина месец, минаха два, наближаваше година, а те не излизаха. Отидох веднъж в редакцията на сп. "Септември" и направо при Камен Калчев. Посрещна ме любезно. Чудех се как да попитам за писмата на Лилиев и защо още не излизат, но вместо аз да запитам, той ме попита. Казах му, че съм ги дал преди много време. "Тъй ли? - каза Камен Калчев - дали сте ги преди време и не излизат?" По лицето му трепнаха няколко мускулчета, то се опъна, леко се зачерви, той помълча и накрая пророни като на себе си: "Разбирам. Бъдете спокойни, ще влязат още днес в първа книжка за 1975 г. Не може някои хора да се правят по-големи от главния редактор." Знаех кого има предвид. Сред време, когато срещнах същия човек, с инфантилния си глас процеди през зъби: "Така значи, действаш задкулисно." Какво разбираше под "задкулисно"  така и не разбрах.
През пролетта на 1974 г. поканих Камен Калчев на среща със студентите от Шумен. Тогава ръководех студентския литературен клуб "Боян Пенев" към младежкия дом в града. Той се съгласи веднага да дойде. Тръгнахме от София заедно и пътувахме с първия самолет до Шумен.
...В пълната зала бяха дошли много студенти от Висшия педагогически институт в Шумен, учители, журналисти и млади творци, които изслушаха с голям интерес отговорите, с които Камен Калчев отговори на техните въпроси.
В края на септември 1981 г. се проведоха тържества във Велики Преслав. От Съюза на българските писатели пристигна голяма група, сред които Елисавета Багряна, Николай Зидаров, Богдан Глогински и Камен Калчев, който беше водач на групата писатели. Когато ме видя, той се изненада, зарадва се искрено. Трябваше да го представя писателя в големия читалищен салон на гр. Смядово. Щом влязохме в препълнения салон, той гръмна от ръкопляскания. Мислех си с каква любов посрещат писателя обикновените хора. Представих го с кратко слово. По-късно той сподели, че и с малкото думи съм успял да "уловя" основните проблеми, които поставя неговото творчество.
...Разделихме се в късна доба. Обещах му да се обадя, щом отида в София и да му занеса моето слово, като го препиша на чисто. Стана тъй, че  нито успях да му се обадя в София, нито да занеса словото. На 14 януари 1988 г. Камен Калчев се спомина. Разбрах по-късно, че поискал да бъде кремиран и прахът му да бъде разпилян над Керека, над местата, където е преминало нерадото му детство и където почиват неговите предци и много от неговите герои...


Камен Калчев


От ляво на дясно: Камен Калчев, композиторът Тодор Попов, поетите Атанас Смирнов и Димитър Стефанов. Отпред - внукът на Смирнов - Наско, 1971 г.
Снимки личен архив