Общото и личното благоденствие

Калоян ГЕОРГИЕВ,
студент в СУ "Св. Климент Охридски"

Не винаги, но често, когато правя нещо полезно за себе си, се питам дали това има социално значим ефект. И обратно. Когато нещо се определя като полезно за обществото, се опитвам да разбера то рефлектира ли върху моя субективен кръг, на който посвещавам строго личния си живот. В такива моменти се опитвам да разбера сам ли съм в тези разсъждения. Питам се, когато извършваме нещо положително, което има ефект, дори и незначителен, върху цялата верига от обществени отношения, дали го правим с корист. Последната може да се корени както в това самите ние да получим облага от собственото си правомерно поведение, така и от не толкова моралния аспект - славолюбието или обогатяването. След като си задам тези въпроси, се питам след като обществото извършва действия, които са ползотворни за него, дали то работи и в моя полза. А след като не успявам да си отговоря еднозначно, си задавам крупния въпрос индивидуално значим ли е колективно значимият интерес?

Интересът е нещо, което не може да бъде сложено в границите на безспорно определение, което да служи като закон. Та нали и самите закони са справедливи за едни, а за други - не. Във всеки случай обаче, когато говорим за обществен интерес, той винаги има поне предполагаемо значение, което се извежда от щастието и благоденствието на населението в дадена страна. Ако надделяват повсеместно недоволство, нищета, упадък и демагогия, общественият интерес пак ще е насочен към преодоляването на тези негативи и началото на процес на регенерация. Винаги целта е нещото, което прави интереса значима кауза. Поради изложените обстоятелства, отговорът на въпроса дали чрез публичния интерес можем да достигнем до лично реализирана цел, следва да е положителен. Това е така, понеже е невъзможно да не реализираш позитиви от обществения просперитет. Обратното също е вярно, защото можеш да реализираш личен успех за сметка на общностното несполучие. Това е демотивиращо, но е обективно действително. Без каквото и да е съмнение, живеейки в качествена среда, в която всеки има възможността да реализира амбициите и целите си, без да бъде погазван, пътят към осъществяването на личните амбиции ще е по-пряк и не толкова трънлив, за разлика от път, белязан от вечното усилие да надделяваш, дори над съгражданите си. Следователно, общественото благополучие по никакъв начин не противодейства на личното. Напротив, двете могат да бъдат прогресираща симбиоза към усъвършенстваното индивидуално-колективно благоденствие. И винаги, когато едното е в упадък, другото може да протегне разпънатата си братска ръка. И така винаги едното ще спасява другото. Такъв съюз може да помага на всеки и всеки да помага на всички, а заедно - да отстояват всичко. 

Не е неразбираемо, че там, където обществото няма обща кауза, спокойно съществува личният користен интерес. Когато последният стане двигателна сила на процесите, неизбежно настъпва озверяване, което може да приключи или чрез нов консенсус, или чрез размиване на принципността. Това поставя пред угрозата на страха както гонещия облагодетелстване на собствения си свят, така и обществеността, лишена от силата на обединението. По този начин увяхва и справедливостта, която носи ред чрез силата на обществения консенсус и интерес и която не може да цъфти там, където няма условия да се развие.