Останахме с надежда

Първо пихме божоле от реколта 2014 г. и  опитахме френски вкусотии пред Музея на София. После посетихме Немския коледен базар, вече традиционен за столицата ни. Свикнахме в годините на прехода с повсеместните надписи на английски език по реклами, билбордове, афиши, табели и пр. Изчетохме в "Пирогов" пъстрите табла, които призовават дипломираните лекари да получат реализация в съответната чужда страна, защото условията били не знам какви, т.е. отлични. Всекидневно по някое радио промотират западни университети, набиращи студенти, и т.н.
Няма новина, както е "модерно" да се казва. Но защо изплува в съзнанието позабравен детски спомен за дим, шарения, пъстри барачки с ръчно изработени грънци и черги по стените, за улица в центъра на София, която в предколедните празници е превърната в село, с чевермета, греяно вино и много хора, чиито носове бързо стават червени, но смехът им отеква чак до "Света Неделя"? Срамежливо забравихме да си спомняме за тези дни, защото ни убедиха, че било кич, псевдо социалистическа патриархалност, която не се приема добре "на Запад". Дали са били прави?
Времената са други. Децата са пред компютъра и трудно ходят за ръка с развеселения си татко. Пък и кой ще се зарадва днес на онези близалки или на захарния памук, който сега е атрибут само за селски панаири или луна-паркове? Има ли ги все още?
Българското село се е спихнало и пропищяло от крадливи набези. Баби и дядовци разчитат на малките суми, изпращани от деца и внуци, намерили пристан в чужди държави. В същото време ние в хор повтаряме, че "няма държава" и сме сигурни, че не само имаме демографски срив, ами и духовен. Тежката присъда за състоянието на държавата също не е новина. Напоследък ни уверяват, че такива сме били и в миналия век. Приликите с оварваряването на душите и нравите, с празнословието, с далаверите и политиканстването, сега популистко, със завистта и омаскаряването на противника в ламтежа за власт и пари просто доказвали, че това е едва ли не генетично заложено у нас. Каквото и да се направи, няма начин нещо да се промени. Затова и правителството изпраща министри в Брюксел - "да се молят за снизхождение и средства", да "докарат фондове". Голямото финансиране в държавата всъщност идва от нас, от нашите данъци, от нашите пропуски в процеса на събирането им, от озаптяване на сивата икономика. Ако искаме промяна и реални реформи, там е нужен пробив. А че проблемите идват от наличие на корупция, зависима съдебна власт, неработещи институции, политическа нестабилност и пр., спор няма. Кой ще има кураж и смелост да промени нещата и дали ще му позволят? Иначе ще продължим в хор да повтаряме за натрупаните от две десетилетия проблеми.
Знае ли този някой какво точно и как да го направи? Или отново ще надава ухо за онова, което му нашепват отвън? Всеки има интереси. Затова и много чужди училища изпращат свои емисари, за да ни уверяват, че само при тях има добро образование. После децата ни остават извън България. За разлика отпреди Освобождението, когато българчетата са учили по Европата, но са прилагали знанията у дома. Струва си да почерпим опит как са го постигнали тогава. Дано не ни се налага днес нашите студенти да се връщат от европейските столици, за да участват във война например...
Днес е рано за оценки. Държавата отново е пред катарзис. От изхода от него зависим всички, които останахме тук с надеждата, че нещо ще се промени. Към добро. Дано да не сме сгрешили...