От звездите - обратно към началото

Внимателните читатели на Любомир Левчев непременно са забелязали различните етапи в развитието му и че във всеки от тях поетът изразява нови и по-сложни състояния, настроения и идеи, присъщи не само нему, но и на времето и обществото, в които живее. Поетическият му гений прониква в тяхната същност, извлича най-важното, за да го превърне в автентично свидетелство за общественото развитие и промяната на човека в историята.
Някога дръзкият и романтичен лирически герой на Любомир Левчев бе тръгнал към звездите. В упоението и възторга си той ги бе нарекъл "мои", за да покаже колко силен е поривът му да покорява пространства и време, за да утвърждава нов морал и нови идейни и нравствени измерения на обществото. В могъщия духовен подем на 60-те години на ХХ век това бе естествено и макар този лирически герой да бе укоряван за уж неоправдана дързост и невъздържаност, никой не отричаше правото му да гледа в бъдещето и там да открива, утвърждава и опоетизира обществения идеал и да води хората към него.
Пътят до звездите не е безкраен, макар да е една красива младежка мечта и дързост на лирическия герой. Но е път и на цяло едно поколение и на тогавашното обществото от 60-те години на ХХ век. На мнозина им изглеждаше невъзможен, понеже звездите били толкова далеч, а и какво ще търсиш и какво би намерил там. Поезията на Любомир Левчев все пак стигна до тях и ги покори с талант, любов и всеотдайност. Идеалът трябваше да бъде постигнат, за да бъдат хората щастливи.
Стремежът към звездите направи българския свят толкова широк и обемен, а човекът овладява огромни материални и духовни пространства, преодолява огромни разстояния, за да се убеди в това, в което винаги е бил уверен - че звездите са негови; че тези звезди озаряват неговото съществуване, осмислят поривите му, осъществяват надеждите му. В късните творби на Любомир Левчев (в това число и тези от последните години) се видя, че желанието му не е нито поза, нито наивна амбиция или поетическа метафора, а съзнателен стремеж да се излезе от провинциалното битие и българският свят да се приобщи към глобалния мир, към необятното, многообразното и трудно измеримото с домашните мерки. Без стремежа към звездите нямаше как да се усети, осъзнае и осмисли мащабът на изменящия се български свят, на българския дух, а и на българската поезия.
В тай-новата стихосбирка на Любомир Левчев "Самосън" се забелязва нещо твърде интересно, в някаква степен неочаквано и необяснимо, защото го няма у никого от старите и новите българските поети. Звездите са достигнати. Над тях, разбира се, има други, още по-примамливи и красиви, но поетът тръгва по обратния път от звездите към началото. Вместо още по-нагоре лирическият герой се е запътил надолу. Ала не защото се е уморил или обезверил, а за да преживее повторно в новото си състояние всичко, което отдавна е извървял и проумял, а и за  да види с очите си какво е оставил зад себе си, какво е произлязло от мечтите, къде са хората, които го възпираха или подкрепяха в авантюрата му, а също и тези, които го подкрепяха и му се възхищаваха. Някогашната мечта е спомен, в който е съхранена историята на преживяното време - неговото и на народа. Обратното движение не е от безизходица, немощ и отчаяние, а от необходимостта да се провери миналото с опита на неговото някогашно бъдеще, да се види началото през очите на края и да се изпита мечтата чрез силата и устойчивостта на спомена. И най-сетне: да се свърже краят с началото. Понеже целта е достигната!
Как се чувства човек, който трябва да повтори живота си от спомена към мечтата, която всъщност е "втвърден" и материализиран спомен, въплътил в себе си целия предишен живот, повторил се сега, докато достигне началото. В него и чрез него човек разбира кой е, защо е било всичко това и какво предстои тепърва. Предстои материята да изтънее до там, докато от нея остане
                    
        само сянка, 
        нехвърлена от никого и нищо.

и тогава

        нека дойдат онези, които
        трябва да бъдат след мен.
                                                                                ("Самосън")

Тогава ще започне друг живот, но с други хора и други мечти. Дали те ще повторят живота и съня на лирическия герой или ще живеят по свой начин, не се знае.
 "Самосън" би трябвало да означава и аз, тълкувайки стихотворенията в книгата, стигам до този смисъл, повтаряне на живота в измеренията на духа и идеята, а не на реалността и материята. В тази книга животът е описан като истински, но с някакъв особен обратен знак.
"Пътят потъва в мен. И ставам видение" ("Усмивката") - ето крайния резултат от този сложен и необикновен процес, в който лирическият герой на Любомир Левчев е въведен и поставен на изпитания. Но всички са поставени в това изпитание. Нашият живот протича така, че да бъде възможно в един момент да се спреш и не просто да погледнеш назад, но да го изживееш в обратната му перспектива. Това може да е наказание за греховете и грешките, но може и да е награда за усърдието, мечтите, стремежите. Как да узнаем?
"С вечността бяхме приятели", споделя поетът. Но продължава:

А сега...
Нечие време умира.
Може би моето.
Всичко е вътрешен страх.
Външно светът си отива.

                       ("Скрити видения")

Идва ново време с нови хора. Дали тези хора ще се осмелят да поискат звездите да станат техни? Или то има други цели и ще върви по други пътища?
Литературата тепърва ще отговаря на тези въпроси.