Отвисоко се вижда надалеко и надълбоко

Георги ПЕНЧЕВ

Ходили ли сте до Цари Mали град? В средата на България е, на петдесетина километра от София.
Струва си човек да отиде дотам, да се изкачи на високата стръмнина "Свети Спас" и да погледне есенното поле, изморената българска земя, която се стяга за зимата.
Чудно е това място. Чудно и загадъчно. Хилядолетията там са си давали среща. По техните следи човек може да чете превратностите на вековете. Ако тази земя можеше да разказва - колко ли тайни щяхме да чуем за нашия български род. На такива места човек става сякаш друг и започва да мисли с големите мерки за днешното и за идващото.
На ръка разстояние е това невероятно място от село Белчин. Сгушило се е между меките поли на Рила и Верила, Витоша и Плана. Някога, когато се е раждало селцето, те навярно са се сговорили да го прикътат отвред, за да му е светло и уютно.    Древните заселници по българско са оценили колко щедра е тази земя. Пък и колко удобен кръстопът се пада със стратегическо значение.

Разбрали са го още древните траки

и са превърнали непристъпната стръмнина в  естествена крепост. Тук всяка крачка от родната земя е напоена с много история. Дръзновението на хората е възкресило от забравата късноантичната крепост с църковен ансамбъл и оброк "Цари Mали град".
Преди няколко години се намерили умни и предвидливи хора, родолюбци, които решили да дадат нов живот на загадъчния, обвеян в легенди стръмен връх. По европейска оперативна програма община Самоков печели проект и от 2012 година започва реставрация и консервация на древната крепост "Свети Спас". Фондацията "Възраждане на Белчин" си поставя дръзки цели да възкреси този благодатен край. Възкръсва стара надежда да се извади из руините на забравата старото селище, наричано в преданията малкия Цариград.
Разкопките започват през 2007 година.  Високият и трудно достъпен баир пестеливо, но последователно разкрива необичайните си тайни. Някога на това място е имало важна римска военна крепост с особено стратегическо значение. Ограждали я крепостни стени, кули, ровове...          Проучвателите са особено изумени от

странната приемственост на религии

които се откриват на този връх. Отначало тук е било култово място, по-късно - езическо светилище на траките. Сетне се появява римо-християнска църква от ІV век, после християнска базилика от VІ век, средновековна църква "Възкресение Христово" от ХV век...
Тези важни знаци на вярата напомнят на поколенията колко и какви хора са стигали до този връх и са живели по нашите земи. Те винаги са имали вяра, имали са нещо, което да ги води напред, да им дава опора и надежда.
Когато човек застане на този стръмен връх и се огледа наоколо, най-напред ще изтръпне колко трудно е да се изкачиш догоре. Макар сега да има екопътека и малка железница. Стръмно е като през комин. А хората вървят в неспирен поток. Стотици, може би и хиляди. Много млади хора, деца. Идват да се докоснат до забравена страница от българското минало, да надзърнат в някогашното ни битие.
Висок е този връх и надалеко се вижда от него. Много надалеко. Чак до античните векове, до далечни предшественици. Но те или ние сме далечните...
Когато застанеш на този невероятен връх, забит като игла в небето, и погледнеш към българската морна земя,

събужда се острата мисъл за днешното и нашата сегашна съдба

Някогашните хора са оставили следи за своите дела, които вековете не са изличили. Какво ще оставим ние, днешните? Живеем ли на тази земя с мисъл за идващото и наследниците. От този връх и от светилището на древните тъжни истини ни глождят.
Някогашните са владеели непристъпната крепост и са били единни. Те не са се делили на разни партии и са имали една цел. И са вървели към нея. Няма по-голямо зло в днешния ни живот от разединението. Шепа народ сме и с хиляда акъла мислим за днешния ден и за бъдещето. Ако въобще мислим за него. Защото ако наистина мислехме, щяхме да се сепнем, че както сме я подкарали, след някоя и друга година от българите ще остане само спомен. Българите се топят и чезнат като пролетен сняг. А управниците нехаят. Обезлюдяват селата, от Северозапада остават жалки отломки. Да се чуди човек как днешните политици сън ги лови.
Беднотията и мизерията все по-здраво стискат хората за гушата, а изход не се види. Преди тази земя ни хранеше и продавахме на другите. Днес хубавата ни плодородна земя се превръща в пущинак, където зверове бродят. Дедите ни пазеха всяка педя земя, превръщаха в китна градина всяко кътче, защото България е бедна на земя. Те имаха две светини, които тачеха безпрекословно - хляба и земята.
Днешната власт нехае, че българите намаляват, нито пък, че земята ни запустява. Чудно ли е защо. Защото днешните не са управници, а 
 
чиновници на тлъсти заплати

Гонят властта за личните си цели, а съдбата и бъдещето на хората малко ги е еня. Все повече нашият политически живот заприличва на абсурдна комедия. Жалкото е, че ние сме нейните герои. Толкова много абсурди и започваш да мислиш, че някой съзнателно е стъпил върху съдбата на България. Родните лъжедемократи ореваха земята, че някога България се управлявала от една партия, че имало един диктатор. Затова не прокопсала.
А какво е днес България?! Пак една партия коли и беси. Пак един всесилен вожд, който има думата на бог и се разпорежда за всичко. Какво се е променило. Защо ги ручахме жабетата?
Разочарованието е съкрушително. Нямаме ли хора с чест и мъдрост, които знаят и умеят да пазят българските интереси? Тъжно е да гледаш как наш управник се перчи и надува до пръсване пред българите, а когато застане до европейски и други началници, се свива и мънка, сякаш остава без лице. Не съзнават ли колко комично е това, колко обидно е за нацията. Защото те явно нямат срама. Българите сме горд народ. Доказали сме го през вековете. Такива управници нямат български корен.

Като мислим за изборите

които чукат на вратата, се сещаме за идеята на Петър Дертлиев, че на високите постове в държавата трябва да се избират най-достойните и заслужили българи, независимо от каква партия са. Още повече, че президентът трябва да е отдалечен от партии и интереси. Защото той е лице на нашата нация. Такива избори са показателни за зрелостта на обществото и доколко са поумнели българите. От високия баир на времето и историята не се забелязва такова нещо. Колко ли още хилядолетия ще ни трябват?
Много надалече се вижда от историческия баир и затова се взираме тъй зорко. Стръмната височина на "Свети Спас" е забила чело в есенното небе на България. Изглежда замислена за далечните векове и за онова, което ни чака.