Петър Воденски: За Кремъл Тръмп вече е „куцо пате“, САЩ са в задънена улица във войната с Иран

Петър Воденски


САЩ са пред де факто капитулация във войната с Иран, а Доналд Тръмп търси как да представи отстъплението като победа. Кремъл вече го възприема като „куцо пате“ и очаква след изборите през ноември Вашингтон да остави Европа и Украйна сами срещу Русия. Междувременно кукловодите преценяват кой да наследи Зеленски – Валерий Залужни или Михайло Федоров, а водещите европейски държави дискретно търсят канали за преговори с Москва за наближаващото „време пост-Украйна“. Това пише в свой анализ за „Епицентър.бг“ дипломатът Петър Воденски.
Има дати в човешката история, които определяме като „велики" – напр. 1492 г., когато Колумб достига Америка и дава началото на глобалната търговия, или 4 юли 1776 г., когато е обявена независимостта от Великобритания на 13-те колонии в Северна Америка, или 14 юли 1789 г., което е началото на Френската революция, променила политическите системи в Европа и поставила началото на човешките права, или Великата Октомврийска революция от 1917 г., или 9 май 1945 г., когато е краят на Втората световна война и се създава нов ред въз основа на ООН, както и редица други, всеки може да допълва или зачерква според собствените си знания и убеждения.
Може би – само може би! – един ден сред тези дати ще бъде записана и 24 февруари 2022 г. И не само защото тогава Путин сложи за една нощ край на истерията около Covid 19 – не, не, болестта си я имаше и преди, имаше я и след тази дата, но на тази дата, съвсем рязко и изведнъж, спря лудостта, с която ни я натрапваха и ни затваряха под карантина, не ни даваха да сядаме по пейките в парка и ни пускаха да ходим по график да си купим хляб. Но може би не по-малко важно за човечеството ще се окаже, че от същата дата започна да става абсолютно ясно прекрояването на света в дотогавашния му вид, а заедно с това и необходимостта държавите, обществата, политическите партии и хората като индивидуалности да избират на коя страна на тази борба да застанат.

УКРАЙНА

Путин няколко години водеше някаква „странна война", сякаш щадяща човешките жертви и от едната, и от другата страна на фронта. Опитваше се да решава въпросите с дипломация, но се оказа, че САЩ и Европа просто го лъжат, като ало-измамници, които използваха дипломацията за превъоръжаване и военно укрепване на Киев. Кремъл чертаеше „червени линии", които постоянно бяха нарушавани от Колективния Запад. Избраната от Путин стратегия на практика доведе до много повече жертви, отколкото ако още от самото начало беше воювал в стил „генерал Суровикин". Освен това, „странната война" вече струва на Русия много скъпо – като човешки жертви, като икономика, а (вероятно) и като позиция в следвоенния дневен ред. Наблюдатели сочат, че при евентуално „мълниеносно" решаване на въпроса със сигурността на Русия още през 2014 г. след Майдана, или поне през 2022, (както бе завършена войната в Грузия през 2008), позицията на Русия днес щеше да е различна. Днес цялото НАТО воюва срещу Русия на украинска територия и тества новите си оръжия, с които после се гласи да удари Москва-и-на-изток, а Москва, КНР и КНДР тестват там своята нова техника. И всичко това за сметка на животите на руския народ от двете страни на горещия фронт, паралелно със забогатяването на олигархията както на Запад, така и в Русия и в Украйна.
През юли Зеленски обяви свой план, с който за 40 дни да принуди Русия към преговори. Така започна нова тактика - не без подсказка и пряко участие на Лондон - да атакува нефтопреработвателни заводи в дълбочина на руска територия, бензиностанции и цивилни складове за продукция и търговия на едро. Идеята бе да се предизвика недоволство сред гражданите преди изборите за Дума през септември. Това постигна немалък ефект, в Русия започна да се чувства криза с бензина, на редица места имаше прекъсвания на електричеството – включително в голяма Москва. Но ефектът бе гняв у руснаците срещу Киев и колебливите действия на Кремъл във войната с Украйна. Путин усети, че на този фон нито Колективният Запад, нито Изток и Юг, биха го обвинили, ако и той предприеме същото спрямо Киев. За тези 40+ дни руската армия започна методично да унищожава редица военни и промишлени предприятия в Украйна, жп съоръжения, инфраструктура (електричество, вода и канализация), на практика затвори пристанищата на Одеса, Николаев и Измаил за снабдяване не само с военни, а и с други стоки, атакува ГКПП на границата с Молдова.
Зеленски буквално пропищя - че руските удари по украинската инфраструктура са започнали още през 2022 (но в интерес на истината тези руски удари тогава започнаха в отговор на украинските бомбардировки на Кримския мост на 8 октомври 2022). Украйна винаги беше тази, която ескалираше войната между градовете. Украйна беше тази, която започна да атакува руски фабрики в началото на работната смяна, за да убива и работниците - дотогава Русия беше атакувала украински фабрики само през нощта. Украйна беше тази, която се опита да блокира корабоплаването в Черно и Азовско море, което доведе до блокадата на пристанищата на Одеса. Украйна започна да атакува логистичната инфраструктура на Wildberries и на Ozon - в отговор бяха нанесени удари по всякакви големи складови съоръжения в цялата страна. Зеленски обиколи съюзниците с молба за още ракети Patriot, но навсякъде му казаха, че нямат излишъци и че на тях самите са им необходими такива ракети. А САЩ директно отказаха да дадат на Киев патент за производство на Patriot, като с недомлъвки споменаха, че се страхуват данни за това производство да не се окажат „в чужди ръце". Официално Киев започна да препоръчва на населението си да се запасят с храна за няколко месеца и да намерят начин да напуснат градовете и да отидат на село, предвид очакваната трудна зима без ток, отопление и вода.
„Картонният майдан", започнал в Украйна след уволнението на военния министър Федоров, продължава, а самият Федоров вече заяви политически амбиции, с което премина „своя Рубикон" и се превърна във враг на Зеленски. Контролираното от Вашингтон антикорупционно бюро продължава да изобличава в мащабна корупция хора от най-близкия кръг на Зеленски, а на неговите оправдания в ключ „аз не съм знаел" вече никой не хваща вяра. Кукловодите преценяват на кого да заложат след Зеленски. Двамата най-вероятни избраници са Залужни (бивш командващ армията и понастоящем посланик в Лондон) и Федоров (бивш военен министър), като единият е подкрепян от Лондон, а другият от онази част на взимащите решения във Вашингтон, която е по-близо до Лондон.
Зеленски заговори за преговори с Русия – които преди години самият той забрани с президентски указ. Предложи взаимно прекратяване на ударите по въздух и в Черно море. Публично му се притекоха на помощ Анкара и Вашингтон. Външният турски министър Фидан каза, че при посещението му в Москва руската страна го е информирала за натиск от страна на „руското население" – Кремъл да използва ядрено оръжие (Русия не коментира тези думи на Фидан). Западни медии отново заговориха за нови мирни инициативи, но Лавров еднозначно заяви, че Русия винаги е готова за преговори (това е задължителна фраза в дипломацията, след което следва едно „но", което е реалната позиция). След това „но" Лавров повтори целите на войната и как Русия е била многократно лъгана и от САЩ, и от Европа, а говорителят на МИД Захарова поиска от Анкара и Вашингтон обяснение – защо САЩ позволяват на Турция да даде на Украйна свое остаряло нападателно въоръжение и как двете страни си представят, че могат да претендират да са посредници в конфликт, в който не само заемат страна политически, но и снабдяват Украйна с оръжия за удари дълбоко в руската територия.
Очевидно, Зеленски със своя 40-дневен план за победа над Русия се простреля в крака. Той успя да направи това поне още два пъти, когато порази ирански кораб в Каспийско море, за да се докара пред Тръмп („ние унищожаваме Вашите врагове, г-н Тръмп"), но след като Тръмп му скръцна със зъби, се наложи външният министър Сибига да преглътне дипломатическата си гордост и да се извини на Иран. После Зеленски започна да обстрелва кораби, пренасящи нефт по Каспийския тръбопровод, а в компанията-собственик участват и американски фирми, та се наложи Рубио да му се обади и да го „посъветва" да спре. Киев за кратко се съобрази с американските интереси, но после продължи – украински дрон удари гръцки кораб, натоварен с нефт от този тръбопровод, а преди това и турски граждански кораб в Черно море, като преднамерено атакува спалните му помещения и уби член на екипажа. Турските моряци внесоха иск в Международния наказателен съд.
Кремъл започна методично да нанася удари по предприятия – юридическа чужда собственост (европейска, американска, японска), като сигналът е прозрачен – „ние можем да заличим всякакъв чужд бизнес в Украйна, при това не само отбранителен, но и търговски". Има косвени индикации, че Кремъл вече гледа на Тръмп като на „куцо пате". Провалът на републиканците на изборите през ноември се възприема от Кремъл като неизбежен – след фиаското в Иран и липсата на напредък по „украинската писта". Смятат – и не без основания – че след ноември американската администрация ще бъде заета главно с вътрешна политика, с евентуалния импийчмънт на Тръмп, и вероятно ще остави Европа и Украйна сами срещу Русия – която пък може в това да намери „нов прозорец за възможности" да договори мир при свои условия предвид очертаващата се слабост на противника.

ЕВРОПА

С опитите за прекратяване на доставките на руски енергоносители, Европа на практика замени управляемата зависимост от един доставчик чрез дългосрочни договори (Русия) с неуправляема зависимост от световните пазари, които са непредсказуеми. Това особено си проличава в момента с войната на Израел и САЩ срещу Иран и влиянието й не само върху европейската, но и върху цялата световна икономика. В същото време, някои европейски страни, които гласовито се обявяват за прекратяване на закупуването на руски енергоносители, купуват руски газ, без да се срамуват дори на йота от двойния си стандарт („не ни гледайте какво правим, а ни слушайте какво говорим").
На фона на проблемите в ЕС и НАТО, продължават да се търсят начини за създаване на нови формати. МИ-6 чрез Залужни озвучи нова идея, в която отново главни играчи са „тримата големи" от „Коалицията на желаещите" – Берлин, Париж и Лондон. Залужни „неочаквано" обяви, че Украйна никога няма да влезе в НАТО. Зад подобно многопластово заявление се крие не толкова разочарование от неспазване на обещанията от страна на Запада, а идеята, че днешното НАТО вече – след все по-реалното отдръпване на САЩ (досегашен мотор), и очакваните действия на Франция след Макрон – е мъртво и ще бъде направено/създадено ново НАТО (3.0), в което със сигурност ще влязат Лондон-Берлин-Париж с икономика, Украйна с боен опит в модерната война и Прибалтика, но не само бившите съветски републики, а също Швеция, Финландия, Дания, т.е. северен анти-Русия пояс, който едновременно ще е и пояс за бъдещи действия към все по-атрактивната цел в лицето на Арктика. Ще продължат опитите за включване и на Беларус в този пояс срещу Русия чрез финансиране на „демократично настроени беларуси". Същевременно Полша се опитва в това НАТО 3.0 да се впише със своя собствена роля и да измести от първото място Берлин чрез идеята за Междуморието, в което да е водеща в антируския кордон и да си съдейства с неоосманска Турция (поляците отреждат на България да е част от неоосманския фактор). Съперничеството на Полша с Германия понякога излиза извън приличието, напр. упрекът на Варшава към Берлин, че разследва извършителите на терористичния акт срещу Северните потоци 1 и 2.
Показателно в случая е, че предвид понижаването на ролята на днешно НАТО, водещите европейски страни търсят новото си място, и макар всички да говорят за помощ за Украйна и победа над Русия, дискретно търсят канали за преговори с руски представители, с оглед наближаващото „време пост-Украйна". Струва си да се отбележи, че Европа усилено се въоръжава, че – вероятно – ще се намерят европейци за служба в щабовете, за оператори на дронове, но то си трябва и жива сила на терен, а никой в Европа не иска да отива да се бие там.
В Сеута, испански град в северно Мароко, се случи нещо много поучително. Според наблюдатели, по заръка на Тръмп и с инструментите на Мосад и „любезното" съдействие на мароканското разузнаване, там бе организирано масово нахлуване на мигранти за наказание на непослушанието на Испания да приеме американски самолети във войната срещу Иран. Можем да си представим какво би станало с България (като съпоставим тежестта на Испания и България), ако българското правителство бе решило да послуша призивите на опозицията да излезем „немедлено" от НАТО и ЕС и смело-суверенно да не позволим на американските самолети да пребивават на българска територия, въпреки споразумението за подобно американско военно пребиваване от времето на Станишев.
Трябва да се отбележат и все по-неприкритите прояви на фашизъм в Европа. В Киев създаденото почетно гробище на бандеровци (фашисти и съюзници на Хитлер) се разширява, като се ексхумират тленните останки на създатели на Организацията на украинските националисти (ОУН – съюзници на Хитлер). Режимът предвижда тези останки след това да бъдат погребани в Киевско-Печорската лавра. При посещението на Зеленски в Сърбия немски журналист му зададе въпрос – „какво ние, европейците, можем да направим, за да убивате повече руснаци?" В България също не сме подминати от подобни явления – рушене на паметници на антифашисти, характерни фашистки прояви на младежи и пр. В случая си струва да припомним книгата на Себастиян Хафнер „Историята на един германец" – ръкопис, открит след смъртта му и издаден от наследниците му. Там се описва ежедневието и възходът на нацизма в Германия от 1914 до 1933 г., като пределно ясно е показано как хората по онези години са си затваряли очите пред очевидното, а после, след 1945 г., са се оправдавали в ключ „ама ние нищо не знаехме за това".

ИРАН

Действията на Тръмп спрямо Иран са христоматийна илюстрация на турската поговорка „Когато един глупак хвърли камък в кладенеца, после 40 умници се чудят как да го извадят". Тръмп обяви, че ще унищожи ядрената програма на Иран, но това не стана, дори се очаква в съвсем близко време ново споразумение с Русия за построяване на ядрени реактори в Иран. Иран възстанови избитото си военно и политическо ръководство, отговори на американските удари и разруши американските бази в района, като затвори Ормузкия проток, с което наруши доставките на нефт отпреди войната, а това влияе на цялата световна икономика. Тръмп час-по-час обявява победа, заявява, че е отворил Ормуз, дори го обяви за част от територията на САЩ, но истината е, че той е влязъл в задънена улица. В Иран му се присмиват, заявявайки, че Тръмп няма да спечели войната нито чрез постове в Туитър, нито с политически речи, нито с пиар-кампании, и обявиха Калифорния за своя територия.
Като оставим настрана двустранното тролене, Иран се държи като победител и непрекъснато налива масло в огъня на вътрешния американски дебат. Иранският списък с мирни условия изглежда като смъртна присъда за Тръмп: официално прекратяване на войната, премахване на военноморската блокада и изтегляне на американските бази и войски от региона, премахване на всички санкции и размразяване на всички активи и, най-унизителното от всичко, плащане на репарации. Какво ще каже Белият дом в отговор? Според все повече информации, Тръмп обсъжда със своите съветници де факто капитулация, като ще обяви, че е постигнал целите във войната, защото ядрените ирански съоръжения са повредени и няма да могат да бъдат ремонтирани до края на мандата му (пък следващият президент да си решава какво да прави). Нещо повече, дискусията в американската администрация не е за „трябва или не трябва" да се приключи войната, а по-скоро как това ще резонира вътрешно, особено в контекста на изборите.
Очаква се отделна реакция от Израел, който вече изчислява възобновяване на ударите срещу Иран със собствени сили в отговор. Нетаняху е притиснат в ъгъла – изборите му са на 27 октомври, а опозицията ужасяващо критикува провалите му в медиите, наричайки го „губещ". Нетаняху за няколко години успя да пропилее цялата симпатия, която хората по света изпитваха спрямо евреите след Холокоста.
Израелското разузнаване вече веднъж подведе Тръмп да нападне Иран, обещавайки „лесна и прецизно планирана победа". После Израел не се съобрази с договореностите САЩ-Иран по отношение на Ливан. След това Мосад подведе Тръмп на срещата на НАТО в Анкара, като подаде уж „проверена информация", че Иран е подготвил сваляне на Air Force One, та американските служби изведоха тайно президента – заедно с настоящата му секретарка – в контейнер за багаж и ги натовариха на друг самолет (оставиха в „застрашения" Air Force One другите членове на делегацията и на тях никак не им стана приятно). После се разбра, че това е било уловка на израелците. Сега службите в САЩ се питат – дали можем още да вярваме на информацията на нашите израелски колеги и докога ще се оставяме да ни лъжат?
Мимоходом да споменем, че американският самолетоносач в Персийския залив – след иранските удари по логистичните центрове в района – изпадна в незавидно състояние, довело моряците до тежки условия на живот, и се налага неговата смяна със самолетоносач от Тихия океан, който се грижеше за опазване на съюзниците там от китайска заплаха. Като оправдание Тръмп отправи критики към Южна Корея, съкрати военните учения с нея наполовина и изрази желание за среща с ръководителя на КНДР, а американските съюзници в региона започнаха да схващат, че САЩ не само няма да ги пазят, а ще ги карат да се бият сами на терен с КНР и КНДР.

ПРАТЕНИЦИ НА ВАТИКАНА И ЦРУ В МОСКВА

Посещенията в Москва през последната седмица на август почти по едно и също време на директора на ЦРУ Ратклиф (ястреб и привърженик на натиск срещу Русия) и на секретаря по отношенията с държавите и международните организации (външният министър) на Ватикана архиепископ Пол Ричард Галахър предизвикаха немалко спекулации, в спектъра от-и-до: „предупреждение Путин да не пипа НАТО", „договорка спиране на западната помощ за Украйна срещу спиране на руската помощ за Иран" и пр. (На въпрос на журналист за посещението на Ратклиф, Тръмп отговори в свой стил: „няма нищо тук, разотивайте се").
Дълбоката държава – като вижда провала в Украйна и в Иран и „изплъзването от контрол" на положението там, иска не толкова приключване на войните, а по-скоро да ги вкара отново в предвидимо русло. В случая въобще не става въпрос за мир, а за демонстриране на поне някакъв напредък за САЩ преди изборите през ноември. Войната в Украйна е добре дошла за САЩ – Зеленски удря транспортни и граждански обекти дълбоко в руска територия, с което разрушава руската икономика; Кремъл отговаря с удари срещу Киев, с което разрушава украинската икономика; Русия слабее икономически, а Зеленски проси оръжие и пари от Европа, за да върже бюджета и да продължи войната; Европа дава свои (наши) пари на Украйна и купува оръжия със свои (наши) пари от САЩ. Резултатът от това простичко уравнение е, че „едни руснаци се трепят с други руснаци", Русия отслабва, Европа отслабва, а (нашите) пари отиват в САЩ.
Затова дълбоката държава изпрати с послания в Москва не комичните екскурзианти Уиткоф и Къшнър (в Русия подигравателно ги наричат „Витко и Зетко"), а по-тежка артилерия. Както се казва, изпратиха две вести, по двама вестители, но с едно и също съдържание и от един и същи източник.
Едва ли Путин ще се хване на новата въдица в стил „Минск 1 и 2", „Истанбул 2022" и „Анкоридж 2025", особено преди изборите през септември за Дума – пък и след изборите. Трябва вече да му е станало ясно, че го лъжат, а приказките „ние имаме ядрено оръжие и няма как да бъдем победени стратегически" се провалиха веднъж в историята – пример е застоят при Брежнев, довел на власт Горбачов и Елцин, докарали дружно до разпад една велика империя с ядрено оръжие.
Показателни за инструментите на дълбоката държава са примерите с Венецуела и Иран – победа чрез подриване на режима на нападнатата страна отвътре и ликвидиране на ръководителите, а впоследствие инсталиране на марионетки. Във Венецуела успяха, в Иран – не, защото „аятоласите" не се купиха на примамки за преговори и пари, а отвърнаха на нападението храбро и с достойнство. В Русия няма да простят на Путин, ако той не постъпи по същия начин.

ТУРЦИЯ

Турция ненапразно е наричана „мост между Европа и Близкия изток-Средна Азия", затова нека посветим на нея малко повече внимание. На 7 август в Мека бе подписано споразумение между Турция, Саудитска Арабия и Пакистан, което някои нарекоха „ислямско мини-НАТО", предвид съдържащото се задължение за общ отговор на страните при нападение срещу някоя от тях. Има дълга история на напрежение и директни заплахи и срещу трите страни. През юни бразилски журналист разкри, че Мосад е планирал атентат срещу началника на пакистанската армия Асим Мунир. В Израел Турция се възприема като следващия голям враг в региона след Иран и е обявявана за „вражеска държава", а Анкара обяви Нетаняху за международно издирване по обвинение в престъпления срещу човечеството. Макар и по-нюансирани, заплахи срещу Саудитска Арабия също има.
На пръв поглед, притиснати от набиращата скорост битка Вашингтон-Пекин, страните се опитват да създадат нови съюзи в региона, като изоставят досегашните ежби за господство един над друг (не е изключено към това споразумение от Мека да се присъединят и други от региона). Турция с право се чувства сериозно заплашена от нестабилността, създадена от Израел и САЩ.
Йеменските хути игнорираха моментално това мюсюлманско „НАТО" и удариха неколкократно саудитска рафинерия, заради нахлуването на саудитски дронове в две от техните провинции, но вместо да получат колективен отговор с участието на Анкара и Исламабад – както е предвидено със споразумението – саудитите започнаха тайни преговори с хутите за спасяване на петролната си индустрия.
Действията на хутите демонстрираха не само тяхната увереност в непоклатимата позиция на Иран, но и в известен смисъл разбиране, че създадената в Мека организация има за цел да повлияе на глобалната стратегия, а не на регионалната тактика, и следователно участниците в нея няма да си губят времето за „дреболии и разправии" с някакви-си-там хути.
Като цяло, споразумението, разбира се, е пряко свързано с конфликта в Близкия изток, но отразява в по-широк план стратегическия провал на Съединените щати, довел до отслабване на позицията им и загуба на геополитическата инициатива, която бавно, но сигурно се завзема от Лондон. Могат да се посочат различни аргументи, сред които – отчаяното желание на президента на САЩ Тръмп да излезе от конфликта с Иран на всяка цена и произтичащите от това разправии в администрацията му, а прекаленото акцентиране в администрацията върху недостига на боеприпаси има за цел да прикрие, чрез предоставяне на просто обяснение, много сложни процеси, най-важният от които е претоварването на САЩ с дългогодишни глобални амбиции.
Въпреки цялото привидно критично отношение към Израел в Лондон, нека не забравяме, че това е просто „операция за прикритие". Еврейската държава е продукт на Ротшилд (проектът „Ерец Израел"), а центърът на ционисткия проект е в британската столица, с клонове в Близкия изток и Съединените щати. А ислямизмът, който датира от края на 20-те и началото на 30-те години на миналия век, с проектите на „Мюсюлманското братство" в колониален Египет, както и Саудитското кралство, чиято официална идеология е уахабизмът, също е продукт на Лондон. С други думи, още тогава британците изграждат структура на противодействие на страните в региона една срещу друга, с цел манипулиране, подстрекаване на сблъсъци и поставяне под британски контрол (същата политика на Лондон виждаме и на други места, напр. на Балканите след руско-турската освободителна война и проекта „Македония" за разпалване и до днес на съперничество между България, Гърция, Сърбия и Румъния). Досегашният американски контрол над Близкия изток беше резултат от провала на Великобритания в началото на Втората световна война, превърнал Лондон в продължение на много години в „младши партньор" и „непотопим самолетоносач" на Съединените щати. Но всичко в историята има начало и край.
Британците усетиха провала на Съединените щати, отказаха да участват като васал в мироопазващата мисия в Персийския залив (която, между другото, никога не се осъществи). След това те направиха реверанс към Иран по отношение на контрола над Ормузкия проток, защото без „зелената светлина" от Лондон, споразумението между Иран и Оман за контрол над пролива нямаше да бъде постигнато в сегашния му вид. (Контролът върху Ормуз първоначално беше разпределен 50/50 – отделен контрол върху влизането и излизането, а впоследствие разделянето стана 75/25. С други думи, ирански монопол върху влизането и съвместен контрол върху излизането). Това не означава, че Иран е „постигнал сделка" с британците – нищо подобно; британците просто позволиха на Оман (чрез своите инструменти за влияние) да постигне споразумение с тях, с което провалиха плановете на Тръмп.
Оста на споменатото „Мюсюлманско братство", чието централно звено е в ръцете на Ердоган, започва в Египет. Ето защо турският лидер предложи Кайро да се присъедини към „тройката" с последващо разширяване към Катар и Оман, същевременно заигравайки и с Техеран. А тази конфигурация съвпада със зоната на британското регионално влияние. Саудитска Арабия след Втората световна война беше прехвърлена от Лондон в сферата на влияние на Вашингтон. Но американското господство, както Бжежински отбеляза в „Голямата шахматна дъска", е „широко и повърхностно". Американците винаги са събирали каймака, но за разлика от британците, никога не са се задълбочавали в детайлите. Оста Анкара-Рияд-Исламабад (особено предвид различията ? с Индия) е по-скоро британска, отколкото американска в смисъл, че замества предишните регионални геополитически алгоритми с нови.
Вместо замислената от Тръмп израелско-саудитска ескалация като механизъм за изграждане на „Нов Близък изток", съсредоточен върху „Велик Израел", Лондон използва инструментите си за влияние, за да изгради строго мюсюлманска ос.
За разлика от Съединените щати, които влязоха в конфронтация с Китай, Великобритания има различен геополитически императив – изконната борба срещу Русия. Допълването на близкоизточната активност на Турция с „формата Мека" по никакъв начин не отменя вече установеното включване на Анкара (със срещата на върха на НАТО и предложението за мораториум върху ударите в Черно море) в британския антируски дневен ред. Паралелно с това, въпрос на време е оста Анкара-Рияд-Исламабад да заработи като модерен римейк на британската „Голяма игра" от 19-ти век, като даде на „мюсюлманското НАТО" допълнителен вектор. Както прогнозира „Черноморската стратегия" на Фридман от 2014 г. (Stratfor), европейският и близкоизточният театри на военните действия ще се слеят в единен черноморски театър. След това те ще разпрострат пипалата си в Кавказ. Следователно оста „Мека", както показват последните движения на Ердоган, може да се завърти във всяка посока, включително на север, разчитайки и на друга, пантюркска ос, която се простира в Централна Азия.
Отрежданата на Турция в момента геополитическа роля е много отговорна и тежка. В случай на справяне я очакват велики дни, но при провал ще е ужасно за нея. А когато/ако стане ужасно за някой наш съсед, нас също ни очакват нелеки времена и решения.