Поезия

Ирена ПАНКЕВА е родена на 22 май 1967 г. в Перник. Издала е стихосбирките "Горски приказки за всеки сезон" (1999), "Що е то?" (1999), "Да запалиш пламъчето" (2004) и "По следите на моя юни" (2006). Носител е на отличия от много национални литературни конкурси. Член е на Съюза на българските писатели.



Преди тайната вечеря

В небето - луна, звезди. Две риби блещукат живо.
В полето - кукер. Оре, превръща земята в нива.
И чанове. Грохот. Вълк - по стръмния път нагоре.
След него и аз вървя, далече от звън и оран.
Гора. Подножие. Дом! През чужда врата надничам.
На масата - хляб. И ти. На някого ми приличаш.
На мъж? На дух? На Бог! Преди много, много години
те срещнах на Елеон и пихме по чаша вино.
Тринайсет са днес пред теб и някакво зло витае,
макар че си седнал сам в уютна и топла стая.
Не виждам да има друг, а трети петли пропяха.
И нищо не става тук - под твоята светла стряха.
От Юда ни вест, ни кост. Покой и мъртвило. Нищо!
Изниква един въпрос и глупаво го разнищвам -
възможно ли е така животът да ни променя -
аз още съм блудница, но ти си неверник женен?!?
Е, имаш добра жена! След кукера - теб целува.
И някаква блага вест навярно й се причува?..
На чужда врата стоя, а кукери скачат бясно!
Разпукване на яйце слухът ми долавя ясно -
сред грохот на чанове денят изгрява на склона,
пронизва ме с глогов кол и ме въздига в икона!



Сватба

Ave!
Засити ме
с риба и хляб.
Солени са!
Огън съм,
Боже!
Пришпорвам към Хипокрена.
Мъчи ме жаждата!
Тичай, пегас проклети!
Ave!
На извора
Ти стигаш пръв,
Поете!
"Дай ми да пия!" -
гласът Ти хриптящ ме среща.
Хвърлям юздите!
Разливам се...
Пий!
Горещо е!
Жътвено време,
Не е за парнаски музи!
Кървава струйка
по моята дясна буза
бавно се стича
и пия болка смирено -
за да се сбъдне каквото е отредено.
Няма да питам
защо си ме изоставил -
помня -
(излишно!) -
Ти неведнъж си го правил!
Ядохме, пихме...
тръгвам -
не с кон, с магаре:
то знае хълма,
под който чакат сватбарите!


Лaзаровден

Гора от кръстове. Фенери сови.
Държава пустош.
Мрак.
Покълват кости.
И пукнат сребърник не ще изровиш
дори на Благовец.
Велики пости.
Горчи съкровището - делва с жито,
от век мухлясало. Нишан от Господ.
Ковчези и гранит. Кънтят копита.
Но не на вихрогон. На дявол злостен.
Народе, Лазаре единосъщи,
стани, народе, събери душата си!
Я виж Родината! Гори ни къщата!
Стани, народе, не върши предателства
и робския си нрав надвий във схватка -
подевки лазарки да ти играят,
а не Рогатия по теб да чатка!
Стани, Българийо!
Напук на края!



Русаля

Преваля Спасовден.
Горнякът съска
с език на змийски цар -
изравя пръстен
изпод звънчетата на зайча сянка.
Гравиран пъстър пръстен.
Пепелянка!
Старозаветна...
Да, светът е грешен.
Но е задушница. Ядем череши.
Душите - през пелин и бухнал орех
политат с гробищния дим нагоре.
А долу в тъмното из пътя кален
животът дири лек.
Навръх Русаля
разцъфва росенът и без магия
надвива дяволи и вси светии.
В съня на грешника с венец възлиза
една езичница по бяла риза -
с коси от светлина танцува боса
на сребърен мегдан от лунен восък.
Но грешникът не спи и дъх стаява.
Та кой ли би заспал във нощ такава!
Прости му дързостта -
животът, Боже,
без тоя грешен миг не е възможен!




Нощ на отворен прозорец

Аз както си седя до теб и пиша,
изглежда на съня ти съм сърдита.
Не чуваш ли калинките как дишат,
как тупкат сърчицата им в гърдите?

Поляната с трева неокосена
е летният театър на щурците.
Разцъфналата мащерка е сцена,
нощта пък е слушател, но и зрител.

Тя има котешки очи и вижда -
заспал си посред лудата мелодия
и сянката ми в твоя сън зазижда,
и пръсва над земята всички зодии.

Не чуваш ли калинките как дишат?
Как тупкат сърчицата им в гърдите?
Аз тихо си седя до теб и пиша,
и има за какво да съм сърдита.

Коларя от небесните обори
изпусне ли на Мечките юздите,
портала си небето ще отвори,
ще ливнат като златен дъжд звездите.

В измислени пространства си улисан.
Сама ли във пожара да изгарям?
Започва звездопадът! Събуди се!
И спре ли песента - набий Коларя!




Първороден грях

Планински хребети - между очите ни.
По склон от нежности надежди гонят се.
Препускаш, конниче, звънтят копитата,
но в двор на бродница ще спънеш коня си.

Пека в огнището за тебе кестени.
Препускай шеметно - по глухи прелези
през тъмни угари на нощи девствени
и грешни помисли нахлуват ереси!

Минути лакоми с елови зъбчета
поглъщат времето на едри късове
и Божа промисъл проплаква сгърчена -
за лов на вещици отдавна късно е!

На крачка стигнал си от преизподнята -
очаквам тръпнеща на склона в ниското.
Луната трескаво ни стъква огъня
и драсва клечката рогата истина!