Поезия

АНА АЛЕКСАНДРОВА е автор на стихотворни книги за възрастни и деца. Създала е и десетина авторитетни трудове в областта на българското балетознание. Автор е на многобройни статии, рецензии, портрети и сценарии за балетни творби, радио- и телевизионни предавания. Била е редактор в списание "Пламък", "Пламъче" и главен редактор на в. "Танц".  Известна е като преводач на немска и руска поезия. Награждавана е неведнъж за поезия, носителка е на "Златна" и "Кристална лира", на наградите "Златна Панега" и "Мара Белчева". Почетен гражданин на Червен бряг. Носителка на орден "Кирил и Методий" - златен.

Песен

Оскрежени пространства... Сериал без начало и "Стоп"
се изнизва пред мен, щом затворя безсънни клепачи.
Детски смях отзвънял... И в кошмарно трагичен галоп
скорозрейната старост напира, спринтира... и плаче...

Стене някой във мен... Твоят глас ли дочувам, Родино?
Ах, погребват те... Юди беснеят с нестихнала сласт...
И продажно се лее медоносното българско вино,
и труда ти охулен, посрамен - умира без глас.

И се питам: Къде сте слънцеоки безкрайни полета
и нивя хлебородни, позлатени от слънчев варак?
Къдролози масиви от плод натежали, където
гроздобери щастливи звъняха от утро до мрак?

Мое скъпо отечество! Кой продава на търг твойте рани
и с имейли зловещи зачертава успешния път?
Безсърдечни скопци, прегрупирани в секти избрани
ръфат... Тялото свято обрекли на смърт.

Сивота и безродие... Ежедневна и горестна грижа.
Някой вие... И в хор се зачува народният плач...
Оскрежени пространства в процесия смъртна се нижат
и очакват деня на Спасителя... Или - палач!




И ВСЕ ТАКА... До края... А после? А когато?
Завеса. И зад нея не можем да надникнем.
Поверия различни шумят в лъжовно ято,
но краят е известен... И трябва да привикнем!

Без финикийски знаци, без партии и връзки -
за всички отредени са само два квадрата!
Поклонници, таланти и самозванци дръзки -
разтворила обятия очаква ни земята.

В пръстта, която храни тревите, цветовете,
ще се превърнат в пепел амбициите жадни...
Ще вретенят зелени напролет класовете
и ще узрява хлябът - за сити и за гладни.

И все така... До края. Завесата ще пада...
Дарители и жертви в разплаканата зала
нагледно ще си спомнят: последната награда
е равенството свято за всички на финала.



Странности

Твоят свят отшумял оживява
в старомодните стихове.
Чакам странна, незрима поява -
сянка, дъх... Ала тихо е.

Бих посрещнала с кротка боязън
и без трезво съмнение
психотронния звук, отбелязан
в странен шум, в привидение...

В звън на чаши и в полъх среднощен
на прелистени страници,
по които се скитат все още
бледи пръстите-странници.

Ала в знака обратния времето
ми отказва прозрение.
Самочувствието зъзне... И дреме то
без страст, вдъхновение.

И оре паметта работлива
причудливи пространства -
там, сред символи мъртви и живи
душата ми странства...


Закъснял реквием

Димят стърнищата под есенния залез -
това не са пожарища, не са!
Мъглата може би... Тя дръзко гази
през бук и габър... Цветни чудеса
избухват и притихват... После лумват
в огньове тънконогите гори...
Пътеките, погребани под шумата,
като ятачка есента прикри...
Сама не знам какво роди маршрута
на моя пиетет позакъснял!...
Зовяха ли ме думите нечути
на февруари в снежния хорал?...
Обратно време:
              Пътища отсечени...
Като къртица, в снегове до шия,
вървя под снегопадите картечни
и с вас пъртина рия...
Ръце, протегнати сред снежното мълчание,
със шмайзери във дребни, женски шепи...
Израствайте... В смутеното въстание
на думите и редовете!
Израствайте... корави, непознали
детинска ласка и любовен трепет.
Почти деца - мъжествен път избрали -
аз ида с вас! Вървете...

* * *

Предателство ли юдино
                 бе хукнало през зимата,
за сребърник подгонило
                 сто петдесет и тримата,
та осемнайсет хиляди
                 жандармеристи-варвари
кълват Родопа - бялата
                подобно черни гарвани.
Притягат я с кордона си,
                с картечниците гракат...
И отдихът без огън е,
                на крак прикътан в мрака...

* * *

Като вълци гладни се изнизват дните.
Крачат величави, ледни, страховити,
а брашно - прашинки! Как да се засити
тоя глад, повлякъл злото по петите,
с черните жандарми, с черната умора...
Врязват се в очите снежните простори...
Вихърът безсънен бие през лицето...
Осем дни... и още: върхове, дерета...
Ровове и преспи. Пропасти опасни.
Вярата ги грее... Силата им гасне.

* * *

И стъпки, дълги стъпки пак.
                - Пролетта къде е?
Безкрайни дни! Все тоя сняг!
                - Селото къде е?
В жандарми почерняло е!
                - Отрядът ни къде е?
Откъснат е половината...
                - А пътят накъде е?
Да свърнем в Сухото дере.
                - Там преспите редеят...
И ако трябва да се мре...
                - Надеждата къде е?

* * *

Има вяра
        в шепата на дните гладни -
тя говори.
Има песента
           "Тоз, който падне!..."
Има пролетни простори!
Там гори звезда непобедима -
и в сърцата грее тя!
Има вярност. Вдъхновение.
                     Има:
Дързост пред смъртта.


* * *

Прикритие подирили
                зад преспи и скали,
умирахте един след друг
                покрай трънаци заскрежени,
от обич и от мъка обгорени,
и слели поривите си
                със полета
                       на вечните орли.

* * *

Отдавна глъхне драмата сурова,
не са й нужни патос и варок,
ни римите на поетично слово -
но подвигът - остава подвиг пак!
И в битовите битки потопена,
не ще загубя честния си ден.
Стремежът на кръвта ви вдъхновена,
до залеза ми ще изгрява в мен.




Епилог

Десетина дежурни думи,
натежали в един некролог -
ето краят дълбокоумен
на жесток епилог.
И стопяваш се в горките бурени,
ставаш мравка, охлюв, трева,
а по кръста - име и дата
се разчитат едва...
Но в праха на просънена лавица
ще светулка пламъкът тих,
осветяващ в забравени страници
твоя стих...
И навярно докоснат случайно
от две любопитни очи,
ще прозвъннат твоите тайни,
и любов ще звучи, ще звучи...