Поезия

Янко СТЕФОВ е роден на 4 ноември 1941 г. в с. Войника, Ямболско. Завършил е славянска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Работи като журналист във вестниците "Народен другар" - Ямбол, "Отечествен глас" - Пловдив, и "Димитровец" - с. Калояново. От 14 години живее и работи в родното си село като щатен председател на местното читалище .
Автор е на книгите  "Фолклорното богатство на село Войника" (2001), стихосбирките "Бездомни чувства" (2004), "Есенни ята" (2005), "Смях и сълзи" (2005),"На морето дупка" (2008) и др.

Стихове от Янко Стефов

Горчива земя

Каква измамна красота
са белите фунийки на татула!
А дворът цял се е накичил с тях...
През жилавите стръкове
в краката ми се стрелва подивяла котка.

Навярно от татула въздухът така горчи!

На пръстения под на моята вселена
се гърчи още детският ми плач
и като залък сух в душата ми засяда.
А крехко стъбълце на някаква тревичка
по първите ми стъпки
се мъчи да проходи.

Като бездомен щъркел
в небето слънцето се вие.
- Побратиме, единствен ти си същият.
Ела да продължим напред -
виж, пътят ни прекрачва хоризонта.
Завинаги далече
от сладката измамна хубост
на белите фунийки на татула!...

През стръковете остри
обувките ми тичат като подивели котки.



Тъга

Насред земята имаше дърво.
От най-високия му клон
аз разговарях с птиците,
а цялото пшеничено поле
димеше като празнична трапеза...

Но сякаш сън е било всичко!

Загърбил дългите си пътища,
завърнах се и не намерих
насред земята своя връх.
Навсякъде го търсих,
навсякъде напразно!
Надникнах в бялото око на кладенеца,
но там видях единствено
снега в косите,
сенките в душата
и бръчките, в челото издълбани -
следи от ноктите на времето.

И моето залязващо сърце!



Лятно поле

Полегнали жита,
от слънце почернели.
А покрай тях се плискат
зелените води на слънчогледите,
в които плуват златни лотоси.
Дърветата внимателно
нарязват пътя
с острите си сенки.
                 Падат
безмилостно потоци лава
от мътното небе, където
изригва слънцето като вулкан.
Ни цвят, ни мирис... Жар и задух!
Дори опитомената змия на влака
пролазва тежко и потъва бавно
в бездната на хоризонта.
И само писъкът тревожен
                  на локомотива,
внезапно долетял от дъното,
показва,
че тука нещо се е случило.



Ирония

Върху триножника
на твоето упорство,
сред безпощадни пламъци
душата ми неистово пищи.
След миг
ще се превърне в пепел,
а тебе малко те засяга
какво от мене ще остане!...
Но изгреби ме
с нежните си шепи
и в двора на живота си
ме изхвърли.
А после си харесай
едно послушно и добро магаре,
което ще те следва по петите.
И за твое удоволствие
ще се търкаля в пепелта ми.



* * *

Всяка заран
една дръглива кранта
                  ме събужда
и в раздрънкана каруца
стоварва утрото навън.
А каруцарят вика просто:
- Мляко, хайде мляко!...
И от гюмчето налива
бяла светлина.