Поезия

Евстати БУРНАСКИ е роден в Муртинци, община Брезник, Пернишка област. През 1947 г. завършва ветеринарна медицина, след което преминава на служба като офицер в Българската народна армия. Полковник е от запаса. Дълги години - началник на Групата военни писатели към МО. Носител е на много ордени и литературни награди.
В 1953 г. печата първите си стихотворения в сп. "Български воин". По-късно - в други периодични литературни издания. През 1957 г. излиза първата му стихосбирка "Песни по пътя" под редакторството на Иван Радоев. Автор е на повече от тридесет книги, между които: "Стенопис от куршуми", "Събудени очи", "Шеста алея", "Любовта на лейтенанта" (драматична поема), "Подземният вятър" (роман в стихове), "Личности и коне" (автобиографично повествование), "Окована нежност", "Свята блудница" и др.
Член на СБП и на ЮМЕМ (Международния съюз на писатели медици).

Надежда

Процъфтява нашата държава!
Виждаме го. Не пасем трева.
Тя щастлив живот ни обещава.
Знаем го. И вярваме в това...

Скъсахме ръждивите окови.
Но и тях продадохме за скрап.
Свикнахме в контейнери да ровим
за изхвърлено парченце хляб...

Няма страшно! Имаме надежда.
Наш човек благата ни твори.
Всичко до търпение се свежда.
Чакат ни големите пари!...

- Стари хора, малко потърпете! -
казва премиерът ни любим.
Ний веднага, след като умрете,
пенсиите ви ще повишим!...


Облак и планинско ехо

Съвременна басня

Над покриви и пътища надвиснал,
боботи облакът гърми, трещи!...
Не смее сова в тъмното да писне,
не смее див козел да изврещи.
Поглъща той раздоли и чукари,
пълзи по островърхите скали.
Заканва се гората да удари!
Не знае само, как да завали?
И слънцето затуля този облак!
Долита с грохот неговия глас:
- Хей, българи, планетата е обла,
защото тъй я моделирах АЗ!...
ГРАДИМ БЪЛГАРИЯ! На вас повтарям:
За нея ние всичко ще дадем!...

А ехото кънти: - КРАДЕМ БЪЛГАРИЯ!
Крадем България! Крадем, крадем...



Не стреляйте по гургулици!

Къде са дъщерите ни, родино?
Къде се губят техните следи?
Надеждата - и тя ли с тях замина -
далечна безнадеждност да роди?
По нивите препускат сухи тръни.
Деретата жадуват за вода...
Кой нашите момичета ще върне?
Светът у нас е бременен с вражда!
На жиците не кацат вече птици,
небето опустява без ята...
Ловци, не стреляйте по гургулици!
Не ставайте ратаи на смъртта!...

Че гургулиците гугукат в полет,
понесли слънце в сребърни пера
и вият своите гнезда напролет
сред храстите на сънната гора.
Ах, гургулиците са тъй красиви,
когато месецът след тях кърви
и слиза в слънчогледовите ниви
сред питите с наведени глави!...
Но няма вече златни слънчогледи.
Нивята погрозняха без лице.
А Господ тъжно отвисоко гледа
и сам се кръсти с двете си ръце...



Сняг

   На Соня Бурнаска

Отидоха си славеите, Соня.
Намериха си слънце и покой.
Аз пак държа юздичката на коня.
Пак цвили под един прозорец той...

Напразно с него спомените гоня
по хълмите на детските мечти.
И песента си е отишла, Соня.
След славеите някъде лети...

Сковани дървесата в зимна броня,
люлеят кротко градската мъгла.
И лятото си е отишло, Соня.
И лятото е славей без крила...

Сълзи по тъмна Африка не роня,
че песента е скитница без дом.
Ах, славеите ще се върнат, Соня!
Но сняг затрупа тяхното гнездо...