Погнуса

21-и век. България. София. Трамвай щ5. Момчето, което се качи във возилото, беше с явно физическо увреждане. Носеше наръч вестници и пробивайки си внимателно път, започна да предлага стоката си с лек нечленоразделен изказ. Изведнъж пътниците в полупразния трамвай настръхнаха. Отдръпваха се от младия човек като от прокажен. С омраза и отвращение. Той прекоси мотрисата и започна да се връща към първата врата. В този момент "лъскав" господин го изблъска грубо и кресна на ватмана: "Спри веднага и изхвърли този нещастник!" Момчето се сви като подритнато кутре в ъгъла, започна тихо да скимти, а в погледа му се четеше ням ужас. Явно не му се случваше за пръв път да изпита агресията на здравите върху себе си. Хората в трамвая замлъкнаха. Младежът вдигна интуитивно ръка, за да се запази от камшика на думите. От скута му изпаднаха няколко броя от вестниците. Той понечи да ги вдигне, но недъгът му пречеше. Възрастна жена се наведе, събра ги и му ги подаде. Явно непривикнал на подобен жест, вестникопродавачът ги пое и каза тихо: "Обичам те!" В този момент водачът на трамвая изскочи от кабината си, отвори вратата и със сила го изхвърли навън.
 Наричаме хората с увреждания с най-различни епитети, но винаги липсва дума, която изразява обич. Сигурно много боли да се родиш различен от другите и да чуваш непрекъснато подвиквания и укори: "Абе, то работа за здравите няма, а той тръгнал да се бута"! или пък "Вие, недъгавите, защо се разхождате по улицата и ни разваляте гледката!"
След случката почувствах погнуса. Погнуса към нас, здравите. Защото не сме се научили да обичаме! Да обичаме, независимо от недостатъците, заболяването и недъга на човека срещу нас. Родили сме се различни, но точно това прави всеки от нас ценен и уникален. И се замислих, че има "Червена книга", която пази биологичното разнообразие в природата. Май трябва и за нас, човеците, да бъде написана книга "Застрашени от изтребване..."!?
Бъдещето на всеки от нас е величина, която не подлежи на изчисление. Никой не знае каква ще бъде съдбата му! И никой не е застрахован от бедата. А различието не означава безправие. За съжаление никой у нас не знае точния брой на хората с увреждания. По всяка вероятност те са около 1 милион, а 95% от тях не се трудят, защото никой не иска да ги наеме. Момчето от трамвай щ5 сигурно получава жълти стотинки за работата, която върши. Но се чувства достоен и пълноценен човек, защото само си припечелва коричката хляб...
Сигурна съм, че можем да направим нещо срещу бездушието, което ние, уж европейци, имаме към хората с увреждания. Само трябва да опитаме...