Политбюрю не е заседавало вкъщи

Зоя Ерошок

Отношението към Горбачов в любимата ни Родина е различно. Някои го обичат, други го мразят. Няма нужда да пресмятаме кои са повече. Работата не е в количеството, а в качеството. Включително и в качеството на силните чувства. Всеки си има своята истина. И истината не е задължително да се намира някъде на небесата или да принадлежи само на историята. Един човек също може да има своята истина.

За детството

„Моите родители винаги се държаха много сдържано пред мен, без някаква, как да кажа, външна проява на любов. Но имаше нещо друго – взаимопроникване. Това е когато таткото се връща от работа и ето, цялото семейство слуша за всички овци и за това, че някъде нещо е изгоряло и къде той е ходил и с кого е говорил... Мама се връща от катедрата и започва: този студент, онзи студент... И аз – за себе си... Всички живеехме един живот, макар, разбира се, в професиите на татко и мама да се случваше нещо отделно, лично.
Помня постоянната тишина вкъщи. Всички четяха книги. И аз като родителите ми – също с книга. На четири години започнах да чета. Никой не ме е учил специално. Питах някои неща, обясняваха ми някои букви... Ние имахме огромна библиотека и като се приковах към нея на четири години, успях да прочета невероятно количество книги.
От битовите условия помня живота в комуналната квартира. Не помня имената на съседите, но помня лицата им и броя на вратите: освен нас, там живееха още осем семейства.
Помня кухнята с газовите котлони, помня и караниците, и хубавите неща. Тогава бях на три-четири годинки.
Родителите ми бяха принципно против да ме дадат в специално училище за деца на партийната номенклатура. Ходех в най-обикновено училище.

За „кремълското семейство”

„След като завърших училище, постъпих да уча медицина. Това си беше мой избор, макар да беше продиктуван от обстоятелствата. Аз много исках да замина за Москва и да постъпя във философския факултет на МДУ. Моите родители, обаче, ... не, те не казаха, че, ето, ние ти забраняваме... Някак си, без да се натрапват, ми повториха многократно: „Ама, как така, ... ти си ни една-едничка... и ето, да ни оставиш?...”  В Ставропол нямаше голям избор на специалности. Лекар, все пак, е хубава професия и аз бях готова вътрешно за нея.

Тъкмо когато започнах четвърти курс медицина, взеха Михаил Сергеевич на работа в Москва. Мама много обичаше Москва. Тя често си спомняше за студентските си години и други неща.
Когато станахме „кремълско семейство”, абсолютно нищо в нашите вътрешни отношения не се измени”.
Тук Ира замлъква и замислено, бавно, внимателно подбирайки думите си, казва: „Обаче нашата страна си е такава... Виждаш ли, ако сега кажа, че ние също така се прибирахме вкъщи и си разказвахме всичко един на друг, пак ще тръгнат слухове, че решенията на Политбюро са се взимали в семейството от Раиса Максимовна или пък, не дай си Боже, и мен ще ме замесят в това... Ама това е смехотворно! Политическите решения не се обсъждаха в семейството. Обсъждахме емоции, реакции, усещания, преживявания. На ниво уморен съм, не съм уморен, това ме притеснява, това ме безпокои... Човек винаги има нужда да си поговори с някой и си търси събеседник.
Всичко, разбира се, може да се изтръгне от контекста и да се изопачи. Така изопачиха ролята и тръгнаха митични истории, които и досега битуват, за Раиса Максимовна. Тя била решавала! Тя управлявала! Тя командвала! Мама, обаче, никога не е правила това.
Дядото на Раиса Максимовна е бил честен трудолюбив селянин. Той е бил арестуван като „враг на народа”. Съседите пък изгонили баба й. Пред очите на всички тя умирала от глад и мъка, но никой не и помогнал.
Дядо бил разстрелян на 20 август 1937 г. И ето, точно петдесет и четири години по-късно, по време на пуча от 20 август 1991 г., Раиса Максимовна е била поразена и изплашена от съвпадението на тези дата. През нощта, там, във Форос, тя не е можела да заспи, а когато лекарят и е предлагал сънотворно, му е отказвала: „Страхувам се, че ще заспя и след това ще се събудя някъде на друго място, далеч от тук, а всички ще са убити, както и момичетата ми”.
Дядото на Михаил Сергеевич също е бил репресиран. От спомените на Раиса Максимовна става ясно, че Горбачови са се сформирали през годините на „хрушчовото размразяване” и се отнасят към поколението на „децата на ХХ-я конгрес”, към „хората на шестдесетте”, които са се борили с последствията от сталинизма. За тях Сталин е бил тиранин. Точка по въпроса! Твърда точка. Без запетаи и „но”. Има неща, за които даже и граматиката протестира. И не само граматиката.

За оставката

„След оставката на татко при нас наистина млъкнаха телефоните. Ами като си мълчат, да мълчат... Просто някакви си хора изцяло прекратиха контактите с нас. В това число и близки хора. И какво от това? Появяват се нови хора, нови приятели. Остават тези, които няма защо да се отказват от нас. Така е било винаги: някои се отричат, други пък остават... Никога някой или нещо не си заминава изцяло. Това, което е останало, е вече твоя особена ценност и радост...
Трябва да кажа, че оставката беше доста тежка. Особено в началото на деветдесетте. Всички тези съдилища, всичкото това гонение, проблеми за фондацията. Мама беше болна... След Форос тя имаше много тежки проблеми... Не само вече не можеше да използва ръката си, но и ослепя...” – „Това може ли да го напиша?” – питам аз. Ира въздъхва: „Може. Сега вече може всичко. Общо взето, имахме страхотни проблеми, в това число и финансови. Пенсията на Михаил Сергеевич, не помня точно, беше нещо от рода на един или два долара, в еквивалента в рубли... А какво положение цареше в страната? Всичко беше зле и за всичко беше виновен Горбачов. С едно но! Тази степен на свобода, която усетих след оставката на татко, тя не можеше да се сравни с нищо! Свободата от постоянното напрежение... Бъди там, направи това, направи онова... Аз нямах никаква длъжност, обаче тази ужасна морална отговорност за това, че някъде нещо е гръмнало, че нещо се е случило... всичко това ме притискаше непрекъснато, непрекъснато... И ето - станах свободна.... Каквото и да правят с теб, каквото и да пишат за теб, както и да се стараят да те унищожат – ти си свободен!”

За смъртта на мама

„Смъртта на мама е една черна пропаст за мен. И до сега ме преследват ужасни кошмари. Страшни, невероятни сънища... Сънувам мама и ужасното в тези сънища е, че мама ми се явява жива, сякаш нищо не се е случило с нея и започва да ми говори за текущи работи...”
До смъртта на Раиса Максимовна Ира живее в апартамент в Москва. Тя се развежда с мъжа си и отглежда дъщерите си сама. Трябвало е да води голямата в едно училище, малката – в друго, самата тя на работа, така че да живее извън града с родителите си е означавало да губи много време.
След института Ира защитава дисертация и работи в Кардиологичния научен център, а през 1994 г. Михаил Горбачов казва на дъщеря си: дай да мислим как да работим с фондацията. Тогава е била на тридесет и седем години. Тя взема решение: напуска работата си и сяда зад чина в бизнес-школата към Академията на народното стопанство. Едва след завършване на школата тя започва да работи във фондацията на Горбачов.
„През 1999 г. мама влезе в клиника в Мюнстер. Ние до последно се надявахме, че тя ще се оправи. Дори да се наложеше продължително лечение и рехабилитация, ние вярвахме: тя ще оздравее. Михаил Сергеевич сам тогава взе решение: той ме назначи за вицепрезидент на фонда с всичките пълномощия на президент. Така той можеше да е неотлъчно до мама, защото се предполагаше, че ще продължи дълго време... Фондацията все пак е организация, в която работят хора и не трябва да се прекъсва дейността. Ето как станах вицепрезидент”.

За семейството без мама

Когато Раиса Максимовна почива, Ира за един ден си събира нещата в апартамента, взима децата и се преместват на вилата при Михаил Сергеевич.
„Първите две години след смъртта на мама ние с татко живяхме неотлъчно един до друг. Изцяло неотлъчно. Ние работехме заедно, ходихме заедно в командировки, вкъщи също бяхме заедно...
Аз продадох апартамента си в Москва и си купих малка къща в Жуковка. Какво ми донесе това? Относителна свобода на предвижване на моите момичета, защото аз съм много лоялен родител. Пък и до татко стигах за пет минути от къщата ни. Ето така, в съответствие с тази парадигма, живеем и до ден днешен.”.
След развода Ира напълно сериозно се зарича: повече никакви мъже и никакви бракове. Обаче, по-късно, тя се запознава с Андрей Трухачев. Връзката им е доста сложна. И двамата са обременени от личните си проблеми, от собствения си живот, заради което се налага да оправят много неща, да разберат, да премислят заедно и поотделно. Те даже се разделят за една година, за да обмислят всичко. Когато всичко им се изяснява, се женят през 2006 г. От тогава насам са щастливи.

За работния ден на бащата

„Работният ден на татко може да протече много различно. Понякога е относително спокоен. Понякога пък се налага да изнася лекции в американски университети и за дванадесет дена прелитаме десет пъти от място на място в различни краища на страната.
На Михаил Сергеевич му се налага да изнася лекции, защото това е главният ни източник на доходи. Аудиторията е от петстотин до дванадесет хиляди души. Подобни публични лекции са огромно физическо и интелектуално напрежение. Тук, в Русия, татко също понякога изнася лекции в МДУ или в РДХУ, по-рядко и без хонорар”.

За паметта и благотворителността

Именно Раиса Максимовна Горбачова като Първа дама възроди в Съветския съюз благотворителността. Преди нея тази дума в любимата ни Родина се считаше за оскърбително.
Първият и проект бе откритото от нея отделение за лечение на детска левкемия в Републиканската детска клиническа болница № 20. Първият принос на Раиса Максимовна беше хонорарът и за нейната книга „Аз се надявам...” Цялата Нобелова награда на Горбачов (близо един милион долара) беше разпределена между няколко болници, в това число и в Републиканската детска болница. Когато престана да е Първа дама, тя продължи да се занимава неуморно с благотворителност. През пролетта на 1999 г. тя помогна на две болни от левкемия деца от дълбоката провинция, чиито майки се обърнаха за помощ към нея чрез вестника.
Тя спаси децата, а след четири месеца почина точно от тази болест.
През 2007 г. в Санкт-Петербург бе открит Института по детска хематология и трансплантология „Раиса Максимовна Горбачова”. Там лекуват деца от цяла Русия и страните на ОНД. Този институт е държавно учреждение, но семейство Горбачови му помага съществено. Резултатите са невероятни: ако през осемдесетте години на миналия век петгодишното оцеляване на деца с левкемия в СССР е било около 7-10 процента, докато по същото време в европейските клиники над 70 процента от болните деца са били лекувани напълно, то днес резултатите от лечението на болни деца в Института по детска хематология и трансплантология „Раиса Максимовна Горбачова” са на нивото на водещите хематологични центрове на Европа.
Фондацията на Горбачов е изразходвала за благотворителност общо единадесет милиона долара... С една-единствена цел: да се помогне още веднъж на децата, болни от левкемия.

За възхищението

В края на разговора ни питам Ира Горбачова, какво най-много я възхищава в баща и.
„Ние бяхме веднъж в някаква, не помня коя страна, пътувахме с кола, той гледаше през прозореца улицата, по която вървяха най-различни хора – и черни, и с дръпнати очи, и какви ли не, и той ми каза:  „Дъще, само виж колко много е създал Бог... Значи всеки има своята роля. Значи, трябва всички да се обичат ”...
Той познава хората. Той познава техните слабости, странности, недостатъци и даже тези недостатъци, които са изключително отрицателни. И въпреки всичко ги обича. Всичките!
Ето това ме възхищава най-много в баща ми: несравнимото благоприличие и абсолютното човеколюбие”.

мнение на експерта

Дойде Горбачов и стана чудо
Руслан Гринберг
Икономист

Нима наистина някой си мисли, че всеки един генерален секретар след Черненко е бил длъжен да започне демократични преобразувания? Съветският Съюз, разбира се, преживя много остра криза. И то не една година. Обаче до Горбачов, нито един от генералните секретари на ЦК на КПСС даже не си е и помислял да започне толкова радикални демократични промени. Всъщност, кой тогава можеше да си помисли, че генералният секретар може да инициира подобен процес. Работата навярно щеше да приключи с поредното „да засилим, да задълбочим, да подобрим”.
Обаче на власт дойде Михаил Горбачов и настъпи, ако щете, чудо. Той предложи да се обедини социализма със свободата. Вие сигурно си спомняте, какво беше тогава времето. Свобода на словото имаше само вкъщи, в кухнята. И изведнъж самият генерален секретар обяви за необходимостта от демократични промени и в политиката, и в икономиката. Същевременно, това явно беше в разрез с инстинкта за съхранение на властта.
Още едно заблуждение, дълбоко вкоренено в народното съзнание, е че перестройката и нейният лидер Михаил Горбачов разрушиха Съветския Съюз. Всъщност, реформирайки унитарната по своята същност държава, той само се стремеше да я превърне в истинска федерация, в която органично да се съчетава силния център с широката самостоятелност на съюзните републики. В това е лесно да се убедим, ако погледнем договора за Съюза на суверенните държави, който трябваше да бъде подписан от ръководителите им през август 1991 г. За съжаление, народната стихия изнесе на повърхността на обществения живот най-различен род сепаратистки предразсъдъци, от които се възползваха умело висшите чиновници на съюзните републики, за да получат политическа власт.
Великата заслуга на Горбачов е в това, че той отвори шлюзовете за промени в системата.