Послания от изстрадано бъдеще

Лъчезар Еленков

                                           "Мисията на поета е да създава онова,
                                            което не съществува."
                                                                           Хосе Ортега-и-Гасет

Виолета Христова е поетеса с оригинален творчески почерк. Препрочиташ стихотворенията й и все нещо не можеш да разбереш докрай. И все нещо ново (като чувство и като мисъл) пониква от редовете и активно те завладява.
Ако критиката е анализ, то за стихосбирката "Тревата ли?" (на издателско ателие "Аб") няма място. Ако е тълкуване - да! Но най-добре е да се погледне на света, заселил стихотворенията на поетесата, през нейните очи, колкото и да е изключително трудно. И нека чувствата бъдат само емоционалната обвивка на сферата от мисли и прозрения с концентричните кръгове в нея - като упоритата "пружина" на притиснатата в буталата на локомотив пара. Тук ще добавя, че гениалният Никола Вапцаров в едно от безсмъртните си стихотворения казва: "...Винтилът за прясната пара затворен!" При Виолета Христова не е така. Всяко от стихотворенията й излъчва словесна енергия, с която поетесата се надява да отключи сърцето и ума на читателя за идеята в него.
В поезията на авторката внушенията са закодирани със символи и метафори. Та нали от ясно небе не вали. В "Тревата ли?" има тъга, но тя е светла. Блика оптимизъм, но умерен. В стихотворенията почти няма сюжетни нишки, които да ги отличават едно от друго. Стихосбирката е мозайка от картини, понякога замъглени - сякаш се взираш в тях през матово стъкло. Понякога картините се преливат една в друга. Приличат на многоцветните отблясъци върху огледалото на забързана река, огряна от ярка светлина, проникнала през пролуките на облаците, покрили арената на човешкото съществуване, върху която като гладиатори се сражават доброто, злото, окървавеното, радостното, мъката, умиращото, възкръсващото, подлото, вярното и т.н.

Докога ще крещиш уплашено срещу мрака,
ранобуден петел - загубен и сам сред звездите?
А съдбата лукава край тебе мята опашка.
Път ли прави, или замита следите?

Асоциациите поникват непринудено, ненатрапени, свободни. А подтекстът? - напластен на няколко нива. А може би така го вижда моята воля да открия нещо различно от потока стотици бездарни стихосбирки, заливащи ежегодно литературното тържище през последните двадесет години.
Именно през тези две десетилетия, сбъркани духовно, Виолета Христова се противопостави на пошлостта и даде заявка да е една от най-талантливите поетеси днес. Книгите й "Пеш до земетръса", "Звездна карта", "Да бъде нощ", "Другата стая", "Сняг от другата зима" и "Тревата ли?" доказват витално присъствие в съвременната българска поезия.
Не всичко в поетиката на авторката е на нивото на възможностите й. Римите понякога са трафаретни и са в противоречие с оригиналността на изказа. Понякога и глаголите не са точни (а глаголът е знаме!), не носят необходимата сила, за да зазвучат като набатен сигнал. Социалната ангажираност на места е доста приглушена и отдалечена от идеята на стихотворението. Може би забележките ми не са точни и не съм прав!? Но ми се иска Виолета Христова да не повтаря грешките на осенени от дарба поети. Защото всеки достоен поет е разпнат сам на своя творчески кръст и сам отговаря за себе си. А бъдещето е неговият единствен приятел и съдник.
Виолета Христова щедро улавя сигналите и посланията на изстраданото бъдеще. Убеден съм, че няма да му изневери. Защото миналото е опора, настоящето - арена, а бъдещето - надежда, но само тогава, когато изкуството, наречено поезия, е както в "Тревата ли?" И нека епиграфът на тези мои бележки бъде все така творческо и житейско кредо на Виолета Христова!